Стойка Петрова-Кръстева спечели по изключителен начин златен олимпийски медал в боксовия турнир. Тя преодоля пет съпернички. Според преценката на специалисти е показала изключително разнообразен и красив стил. 35-годишната добричлийка е 2-кратна европейска шампионка. Тя има два сребърни медала от световни първенства. Специално за "България Днес" Стойка Кръстева разказа интересни подробности за своя най-голям успех.

- Стойка, успяхте ли да починете след всичките емоции и спите ли с медала под възглавницата?

- Не успях да си почина. Всичко е много натоварено и на бързи обороти след завръщането. Не съм спала с медала даже и първата вечер. Ценя го. Щастлива съм, но не спя с него.

- Гледахте ли вашите мачове на олимпиадата? Първата ви среща, която спечелихте с 3:2 гласа, ли беше най-тежкият мач?

- Не съм гледала нищо, защото нямам никакво време. Колкото до конкретния мач, Господ си знае работата! За мен лично не беше реалното отсъждане. Вероятно това беше най-трудният мач. Боксьорката от Виетнам не е случайна. Имах възможно най-тежкия жребий. Шегувахме се, че започваме от финал на обратно.

- След този първи тежък мач какво си казахте преди останалите срещи?

- Още от самото тръгване си казахме, че няма да е лесно, но това е нашето състезание. Знаехме, че можем и ще го направим. Повярвахме, че сме шампиони, още преди самата олимпиада благодарение на тренировките. Тръгнахме с тази нагласа. Не искахме да се ангажираме с обещания, а да отидем и да си свършим работата.

- В третия рунд на финала показахте неща, които никой друг не направи на олимпиадата, като кръстосан гард и повдигане на ръката. Каква беше причината?

- Това беше моментът да покажем на хората колко красив спорт е боксът. Какво сме работили през годините. Какво можем. Всичко е отработено милион пъти по време на тренировки.

- Получихте травма на вашата по-мощна лява ръката месец преди олимпийската квалификацията. Колко сериозна беше?

- Болката беше голяма. Само при допир все едно ме удря ток. В този момент се отчаях. Казах си, че с една ръка няма как да се случат нещата. Не играем на републиканско първенство и да кажем, че ще успеем с опит и с тактика да надиграем съперниците. Говорим за световен елит. Всеки тренира максимално. Това беше един от критичните моменти. За квалификацията вече бях на 100%. До последно тренирах с една ръка. Лявата не я бях ползвала три седмици. За квалификацията я включихме.

- Спряхте с бокса през 2018-а. Как стана вашето завръщане и то съвпадна ли с момента, когато започнахте да работите с треньора Борислав Георгиев?

- Наложи ми се да се преместя в София. Трябваше да си потърся работа тук. Боби е първият човек, към когото се обърнах. За мен е важно в началото да се даде шанс човек да се докаже. Дали като състезател или като треньор. Исках да работя в клуб, където хората искат да се развиват и да показват какво е спортът бокс. А не да се водят само на работа. В моето съзнание "Локомотив" е клубът, който се развива с бързи темпове. Защото на треньорите им се работи. Искат децата да показват класен бокс. Бях прекратила състезателна дейност. Исках да съм само треньор. След това във времето мъжът ми започна един лек тормоз за завръщането като състезател. По същия начин Боби подхвърляше, че ще е щастлив да се завърна към състезателна дейност, защото все още има какво да дам. Олимпийският медал ми липсваше. Вероятно дълбоко в мен е живеела тази идея, че мога и искам да го направя. С взаимни усилия вече е факт.

- Прословута е вашата история как сте работили в пицария, за да може да се издържате, и тогава е нямало как да тренирате активно в бокс. Има ли други подобни моменти във вашата кариера?

- Спомням си всеки един момент. Имало е и други, по-трагични. Веднъж тренирах цяло лято. Трябваше да ходя на световно първенство. Отидох във федерацията, за да заявим участие. Те казаха: "Няма проблем, само да видим документите. А, ми то вчера е започнало", добавиха след малко. Затова направих едно обобщение, че сега спортът е по-добре и държавата се грижи по-добре за спортистите.