Наред с Бенковски Стефан Стамболов е един от най-противоречивите български революционери. Възхваляван и критикуван, издиган и свалян от „Осанна” до „Разни го”. Наричан от някои изследователи „революционер без нито една революция”. Един от хората с най-невероятна политическа и обществена кариера в българската история, на когото би могъл да съперничи само Захари Стоянов.

Стефан Стамболов е роден на 12 февруари 1854 г. в Търново. Баща му Никола е участник във Велчовата завера. Така още младеж малкият Стефан се запознава с едни от идеолозите и първите организатори на националната реолюция: Матей Миткалото и двамата Христовци - Иванов и Караминков, Големият и Малкият. След като първо учи в родния си град, младежът се записва в Одеската семинария, но така и не я завършва.

Учителства за кратко и през 1873 г. заминава на север от Дунава. Там влиза в средите на хъшовете емигранти и е делегат от Търново на БРЦК през 1874 г. Същата година той е изпратен в българските земи да продължи делото на вече обесения Левски.

Стамболов е един от инициаторите за свикването на общото събрание на БРЦК в Букурещ, което взема решение за организиране и провеждане на всеобщо въстание в родината. Той е изпратен за апостол в Старозагорско. Въстанието избухва, но бързо е разгромено, а Стамболов е принуден да се спасява с бягство на север от Дунава. В края на 1875 г. председателства заседанието на Гюргевския революционен комитет, който взема решение за провеждане на ново въстание. Избран е за апостол на Търновския революционен комитет. След като въстанието избухва в Средногорието, Стамболов проявява колебливост и не обявява избухването му в поверения му регион. Това е една от причините след Освобождението той да бъде силно критикуван и обвиняван в малодушие.

За да запази собствения си живот, той напуска родния си град и известно време се крие в съседното село Самоводене, откъдето успява да стигне до Дунава и оттам да се озове във Влашко. По време на последвалата Руско-турска война неуспелият революционер е военен кореспондент на руски вестник. А също участва и в организиране снабдяването на руските войски с храна и продоволствия. Тази му дейност става причина след Освобождението той да бъде критикуван от политическите си противници, че е ползвал положението си за бързо лично забогатяване, като спекулирал и продавал на руснаците събраните от българския народ продукти.

След края на войната Стамболов е един от създателите на търновския комитет „Единство”, който си поставя за цел недопускане на разкъсване териториалната цялост на българските земи от страна на Великите сили. Едва 24-годишен, Стефан Самболов се хвърля в политическите борби на възстановеното Княжество България. Той е един от лидерите на Либералната партия, депутат в първите народни събрания. Един от организаторите на акцията по Съединението през 1885 г. По това време, макар и само на 31 години, вече е председател на Народното събрание. Той е автор на прокламацията, с която княз Александър Батенберг приема сливането на Княжество България и Източна Румелия.

По време на опита за детронация на княза от групата офицери Стамболов е един от хората, които първи се обявяват в защита на княза. Той е един от организаторите на контрапреврата, който връща монарха обратно в България. Дните на Батенберг на българския престол обаче са прброени. След окончателната му абдикация Стамболов е един от тримата регенти, които поемат управлението на страната до избора на нов владетел.

С идването на трона на Фердинанд Сакскобургготски отношенията между княз и премиер стават доста сложни и деликатни. Фердинанд се дразни от това, че не може да постави под контрол своя пръв министър, който често открито му казва истината в очите и го шантажира със заканата, че ще подаде оставка. През 1894 г. името на Стамболов е въвлечено в скандал с пикантна нотка. Съпругата на един от офицерите обявява сензационно, че премиерът имал интимни отношения с нея и със съпругата на военния министър Савов. Последният призовава Стамболов на дуел, за да защити честта си. Стамболов отказва да се яви на дуел и отстранява Савов от поста му.

Но освен това министър-председателят решава демонстративно да покаже на всичките си противници и врагове, че е най-силният човек и може да си играе с монарха, както си иска. Той за пореден път подава оставката, която този път Фердинанд приема. Стамболов е в шок. Той не е очаквал, че човекът, който дължи трона си на него, така ще го предаде. Бившият хъш обаче вероятно е забравил, че прякорът на княза е Лисицата.

Само няколко часа след като загубва премиерския пост, Стефан Стамболов е подложен на унищожителна критика от политическите си противници. На 24 август 1894 г. той е арестуван заради критики, отправени към княза в германски вестник.

Започнато е и разследване срещу него по поръчка на новия премиер Константин Стоилов, който нарежда на военния министър ген. Рачо Петров да събере нови доказателства за атентата срещу Стамболов през 1891 г., при който е убит финансовият министър Христо Белчев. Целта е да се докаже, че Стамболов сам е организирал покушението срещу себе си. Обвинението, разбира се, е доста абсурдно и доказателства за това няма как да бъдат открити.

На 3 юли 1895 г. Стефан Стамболов е нападнат на улицата в центъра на София от група македонисти. Посечен е и три дни по-късно умира от раните си. Официално нападението е отмъщение за екзекуцията на кап. Коста Паница, един от организаторите на преврата срещу Батенберг. В действителност обаче смъртта на Стамблов има и друго измерение. Нападението срещу него е извършено два дни преди българската делегация да бъде приета от руския император Николай II. Едва ли има съмнение за някого, че главата на непокорния Стамболов е била „подаръкът” на княз Фердинанд към руския му колега и е послужила за помирение между двамата владетели.

Отношението на Стамболов към Русия е другото направление, по което той търпи много критики от съвременниците си, та дори и днес. Мнозина го обвиняват, че е сторил нещо абсолютно недопустимо и дори кощунствено, като е обърнал гръб на освободителката Русия и е започнал да провежда прозападна политика. Този акт на Стамболов е факт, но обяснението за него може и да не бъде толкова праволинейно и едностранно.

Да, България действително получава свободата си от ръцете на Русия и стотици руски воини загиват по българските бойни полета. След войната обаче същата тази Русия започа да води открито неоколониална политика спрямо българската държава, като се опитва да я направи зависима. Не за това обаче са пролели кръвта си и са дали живота си Левски, Ботев, Караджата и останалите герои революционери.

И заслугата на известния с чепатия си характер бивш хъш е в това, че той всячески брани истинската независимост на новата българска държава и се опитва да насочва кораба на българската външна политика и на прохождащата българска икономика в правилната посока. През този период Русия е в пъти по-изостанала от самата България и не би могла да ни бъде полезна с нищо. В същото време централните и западните монархии са в разцвета и силата си и те са тези, към които трябва да бъде насочена посоката на родната ни политика. И в това отношение политиката, която провежда бившият хъш, издигнал се до поста премиер и председател на Народното събрание, е правилна и напълно и съвсем обоснавана и аргументирана.

Погребението на Стефан Стамболов е изключително показателно за българската политическа действителност по онова време. На гробищата ковчегът е замерян с камъни от група пияни противници на бившия премиер. Те искат дори да извадят трупа от ковчега и да се гаврят с него, но полицията не им позволява. Въпреки това, след като ковчегът вече е погребан в земята и близите на покойника си тръгват, враговете му се хващат и играят хоро около пресния гроб. А след това някои уринират върху него.

В личния си живот Стефан Стамболов е женен за красавицата Поликсена. Двамата имат трима синове: Константин, Асен и Стефан, и една дъщеря - Вера. Асен умира малък, а другите двама така и не създават свои семейства. Те доживяват до идването на комунистите на власт през 1944 г. Голямата семейна къща е национализирана, а на възрастните синове е дадена една стая за живеене.

Що се отнася до дъщерята Вера, тя не издържа гледката на посечения си баща, разболява се психически и умира в лудница. Съпругата на Стефан Стамболов е изключително достойна жена. Тя отказва да приеме изпратените от княза цветя за погребението на мъжа й, а след това и предоставената от Народното събрание пенсия и скъсва всякакви контакти с Фердинанд и двореца. Живее трудно и работи за различни благотворителни организации чак до смъртта си.