НАЙ-НОВИ
Момичето, което убеди приятеля си да...
На 1 март 2008 г. двама мъже нахлуват в дома на...
Това съобщение е до всички мъже -...
По случай Международния ден на мъжа на 19 ноември ММА...
Кой нарцисизъм е нормален, а кой е клиничен, кои са по-самовлюбени: мъжете или жените?
09.07.2021 10:02 | Видян 844 пъти
Живеем в т.нар. култура на известността, в която всеки се чувства поне малко ВИП, особено в държава, където всички са готови за премиери, президенти, национални треньори по всички спортове, командири на ВВС и т.н. и разбират всичко от всичко. Нарцисизмът може да бъде нормален, даже го наричат здравословен, но може да бъде и психически проблем, даже болест. Как се познава кой какъв е? Това е темата на нашия днешен лайфхак.
Известният психолог Полина Тур казва, че всички имаме някаква форма на нарцисизъм. Според нея обикновено го наричаме „здравословен егоизъм” и той се изразява в амбициозност, целеустременост, умението да казваме НЕ, което е твърде важно за здравословни и нетоксични връзки и комуникации с другите, лидерски качества. Тук отваряме скоба, за да напомним, че и лидерството може да се развие в психоза, ако се мине здравословната граница на отдаване, даже у нас имаме по този повод чудесната дума „вождизъм”.
Най-общо казано според Тур здравословният егоизъм е любовта към себе си – нещо, без което не можем да бъдем нормални и да имаме нормални отношения, но която не пречи на любовта към другите и не отнема тяхната свобода.
Защото едно от отличителните качества на налудния нарцисизъм е именно изискването на човека с проблем хората, с които той има близки отношения, да късат отношенията си с другите – нарцисите ги виждат като опора за другия човек, която трябва да му бъде отнета. Това патологично чувство за собственост и отнемане на свобода не е здравословно. Но е много типично за тези нарциси – те гледат на другите, особено на близките си, като продължение на себе си, придатък, обикновено образуват своеобразни свити, защото не могат сами, имат нужда от възхищението на други, които смятат за по-нископоставени и подчинени на тях. Често процесът обаче е на заразяване – жертвите на нарциса доброволно се отказват от хора и неща, докато не осъзнаят – понякога твърде късно, че това е най-голямата им грешка, както всъщност винаги стоят нещата със загубата на свобода.
Френските психолози даже определят този нарцисизъм като „перверзен”, защото си представя хората като вещи/предмети, като препоръчва час по-скоро да се бяга от такива отношения – лични или работни, защото хората с подобна диагноза на практика е невъзможно да се променят.
Защо?
Защото главният проблем на нарцисите е, че душевността им представлява чувал без дъно по определението на Полина Тур. Те са толкова отдадени на фасадността и повърхностната външност, на т.нар. атрибути на успеха във всичките му измерения – любовни, материални и социални, на всякакви логомании и други мании, че не биха допуснали на никаква цена сваляне на тази маска, прикриваща нищожност: комплекс за малоценност.
Изненадващо, но напълно логично е определението на Тур, че мъченичеството също е вид нарцистично разстройство.
Според нея най-тежко поправим е проблемът с децата на тежко нарцистични родители. Причината е именно в „заразността” на проблема. Често отвън изглежда сякаш „при тези деца природата си почива”, докато всъщност на тях просто не им е оставен шанс за спасение и затова много от тях се опитват да преодолеят тази зависимост, като се отдават на други. Неслучайно повечето деца на много известни и много богати родители се превръщат в наркомани, алкохолици, пристрастяват се и към други неща – например пластичните промени на външността си, на сексуални избухвания – все изрази на бунт, на желание за почти невъзможна промяна на безрадостното положение, в което живеят откакто се помнят.
Има обаче е не така известни и не така богати родители, които имат неизживян нарцисизъм. Характерен пример са родителите, които мъчат от съвсем мънички децата си да се явяват по конкурси за МиниМис и всякакви телевизионни състезания, без да съзнават каква психологическа драма е върхът в живота на човек, насред една световна култура на известността, да бъде постигнат на 7, 10, 12, 16 или 18 години. Същото важи за родителите, които желаят на всяка цена децата им да стават мега шампиони.
Изобщо, нарцистичният тип се характеризира именно от манията за непрекъснато състезание по всеки повод, навсякъде и във всичко. Обратната страна на медала е засиленото чувство за завист, което е напълно логично, защото човек не може да спечели всички състезания, а и всяка победа е етапна.
свързани новини
Защо телевизорът няма място в спалнята?
Ферментиралите продукти – от шоколад до кисело мляко, ни правят по-психоустойчиви
коментари
- коментари
- напиши коментар
- изпрати на приятел
- гласувай
Няма коментари към тази новина !