Тази посредственост може да бъде вродена – просто липса на особени дарби и таланти, но може да бъде и придобита. Това често се случва при „нарциси”, които притежават физическа красота, която в ранните години им осигурява бърз успех сред околните, разтваря много врати пред тях и те започват да мислят хората и придобивките за даденост, покрай умението си да ги „управляват” поради желанието на другите да общуват повече с тях. Така те престават да се трудят върху себе си и своето развитие, да работят, и остават посредствени, дори да са имали талант. Смятат, че нямат нужда от него, тъй като нещата им се получават just like that – с щракане на пръсти. Тази тактика обаче рядко носи успех след 30- и особено след 40-годишна възраст. Те съзнават това, дори да не си го признават и пред най-близкия човек, наясно са със своята „измама”, която вече престава да работи.

Постепенно осъзнаващи „изгубеното време” и реалното положение на нещата, при което красотата повече не върши работа, нарцистичните разстройства на този тип хора обикновено се задълбочават. Търсенето на внимание се пренася от терена на близките и познатите, отчели вече с времето очевидното положение, на обществената арена.

Общуването с „нарцисите” принципно не е лесно, особено по важни и сериозни теми, а при задълбочаване на вътрешните им проблеми често е наистина трудно. Първоначално създаващият впечатление на уверен човек, не желае да поеме отговорност и приписва вината си на другите, при това без изобщо да се интересува от истината или да проявява емпатия, може да стигне и до агресия. Ние разбираме с кого си имаме работа, но е късно и за него, и за нас. Няма с какво да помогнем на такъв човек, той се нуждае от специалист.

Това, което можем да направим, ако живеем, другаруваме или сме подчинени на „нарцис”, както съветват психолозите, е да не нараняваме самочувствието му, като отричаме неговите външни качества. Но и да не позволяваме да ни се налага.

Как работи този лайфхак реално?

„Нарцисът”, който винаги желае да създаде впечатление на контролиращ, управляващ, ВАЖЕН, ни отправя команда/съвет/упрек.

Съгласяваме се с него външно – казваме гласно „ДА” или кимаме одобрително, но не приемаме волята му, желанието му за господство, а действаме, както смятаме за правилно. Противоречието отнема много време и енергия, а дори да е наясно, че сме прави вътрешно, външно „нарцисът” не би си позволил да се признае „за победен”, защото всеки ден и всяка комуникация за него е битка, която води толкова по-яростен, колкото по-отчаян е той.

Според специалистите - терапевти така помагаме не само на себе си, защото „нарцисите” успяват често да подчинят де юре или де факто хора, които са меки, добродушни или просто приемащи - никой не е застрахован да попадне в този кръг. Помагаме и на тях.

Получава се онова win-win, за което писахме лайфхак миналата седмица като в две серии обяснихме как се води и как се печели спор/конфликт. „Нарцисът” е идеален партньор именно за подобен тип спаринг на умовете и психологиите.