На 14 юни 1943 година дребен пощенски чиновник извършва един от най-големите обири в историята на Царство България. Хронологията на този обир е колкото комична, толкова и трагична, а главното действащо лице и до днес е повод за удивление с изключително нескопосаното изпълнение на престъплението. Днешният ни разказ е за прословутите 12 милиона лева, задигнати в един куфар, завързан през средата с канап. А още по-точно казано, това е разказ за съдбата на един безкрайно наивен човек, който извършва престъпление без да го съзнава или да има угризения. Името му е Делчо Спасов, а по-късно известен и като Гошо Хубавеца.

Той е роден на 25 юли 1918 година в село Поибрене, околия Панагюрска. Завършва Пловдивската мъжка гимназия през 1937 година, след което и Държавното телеграфо-пощенско училище – през 1939 година. Като първенец на випуска получава ръчен часовник. Назначен е на гара Ихтиман, където води скромен живот. Всичко се променя през 1941 година, когато голям началник забелязва отличната му работа и му предлага работа в Подвижните пощенски писалища в София, куриерската служба на пощите.

В столицата Делчо попада в средата на симпатизанти на левите идеи, такъв е и съквартирантът му Любчо Дерджиков. Всичко започва със среща с един земляк от Панагюрско,който го моли да спи в квартирата му, за да спести време и пари, тъй като работи близо до квартирата на Делчо, а живее в другия край на София. Чиновникът се съгласява и скоро квартирата му се превръща в нещо като хотел за 4-5 приятели и познати на земляка му.

Разискват се въпроси за материалното положение на семействата на интернирани или нелегални другари от комунистическата партия. От дума на дума достигат до идеята, че трябва да се обере някоя поща, а парите да се дадат на тези семейства. Впоследствие идеята е изоставена, а всички приходящи в квартирата на Делчо, включително съквартирантът му Любчо, увещават младия чиновник просто да задигне някоя ценна пратка. С целия си акъл младият пощенски чиновник се съгласява да го направи.

На 14 юни 1943 година именно той е определен да придружи пратка с 20 милиона лева до Беломорието. Разбира се, Делчо има куфар, но на гара София не успява да го натъпка с пачки банкноти. В 19 часа той слиза от влака и споделя на шляещия се на перона Любчо, че ще се опита да открадне парите на гара Перник. Понеже Делчо не познава никого в Перник, Дерджиков го насочва към двама пощенски чиновници-комунисти, на които да даде парите. Съквартирантите изобщо не коментират къде да се скрие Спасов след обира.

След това героят на разказа ни се качва на влака, издебва удобен момент и натъпква куфара си с пари, а понеже куфарът се пука, Делчо го превързва с канап през средата. На гара Перник измънква на колегите си, че има да предаде личен багаж на колега и слиза от влака с парите. С помощта на безцелно скитащо се момче, стига до пощата, където се намира един от двамата чиновници-комунисти. Любчо го е предупредил по телефона да чака ценната пратка, описана като „12 много важни неща“. Той обаче се изплашва и не посмява да излезе да посрещне крадеца.
Делчо Спасов отива в квартирата на друг човек – Георги Георгиев. Крадецът взима два милиона лева, а десет милиона оставя на съхранение на новите си познати и с парите под мишница пеша се запътва към София. „На стоп“ се качва на камион и към 2 часа през нощта е в столицата, където слиза на площад „Възраждане“. Сеща се за една госпожа Виолета, която е посещавал заедно с другарите си от квартирата и тя има свободна стая. Макар и учудена, госпожата го пуска в дома си да преспи и на сутринта двама от другарите от квартирата отиват при Делчо.

Двамата пернишки чиновници разделят парите, вземат по един доверен другар, разделят се и закопават милионите. Парите са закопани в царевична и картофена нива, в кокошкарник, в гората и в двора на приятелска къща. Нито един от участниците в акцията не успява да заспи до сутринта – всеки е потънал в мечти как ще използва парите.

Още на другата сутрин обаче полицията е по петите им. Един от съучастниците хуква към родното си село, където вече го чакат полицейски агенти. Арестуван е и разкрива всичко.
Следват още три ареста, като вследствие на тях е намерена значителна част от откраднатите пари.

В блажено неведение за последствията от действията си, Делчо Спасов предава двата милиона на представители на комунистическата парти. Като награда получава фалшива лична карта, раница, голф и пистолет. Парите достигат до Дянко Стефанов, един от високопоставените активисти, който е директна връзка между Централния комитет на БРП(к) и бойните групи на партията в София. С тези пари са финансирани атентати и саботажи. Делчо е похвален за добрата си работа и е доволен от себе си.

Комунистите го извеждат от София и след три нощни прехода се озовава в Ихтиманския балкан, където е зачислен в партизански отряд. Според новата му лична карта се казва Георги Мурадов, а в отряда вече има един Гошо, така получава партизанското име „Гошо Хубавеца“. В беседи за международното положение и за борбата на работническата класа минава един месец.

Полицията влиза в следите на отряда и го разпръсква с внезапно нападение. Делчо Спасов се оказва водач на няколко още по-объркани и уплашени от него партизани, които отново попадат на засада, след което се намират само с един от групата-Райчо. Двамата се отправят към Поибрене. Партизанинът Гошо Хубавеца се свързва с леля си, взима малко храна и се връща при Райчо, който благоразумно е избягал, вземайки и раницата на Делчо. На следващия ден той е заловен в Поибрене и прави пълни самопризнания.

При разплитане на обира на Гошо Хубавеца полицията арестува 30 души, основно от пернишките организации на Българска Работническа Партия (комунисти) и Работническия Младежки Съюз (РМС). Съдени са по Закона за Защита на Държавата, издадени са 4 смърни присъди, 2 доживотни, други са осъдени на различни срокове затвор. Делчо Спасов е осъден на смърт и разстрелян. Последната му молба е вещите му да бъдат предадени на баща му, който по това време е интерниран в село Бяга, околия Пещерска. Така приключва историята на Гошо Хубавеца, организатор на един от най-големите обири в Царство България.

Източник: Сдружение Българска история