Павлина Желева, Берлин

специално за 19 минути и СЛАВА

„Грандиозен, невиждан, неповторим“ - така повечето немски медии продължават да хвалят мега филма „Светлина“, най-новото, близо три часово заглавие на култовия немски режисьор Том Тиквер, с който тръгна тазгодишното 75 издание на Берлинале.

Бавно раздиплящата се история на отделните членове на едно типично немско семейство, обитаващо Берлин днес, разчита на паралелно разказаните истории на бащата Тим (Ларс Айдингер), майката Милена (Николет Кребиц) и на двамата им 17-годишни близнаци Джон и Фрида. Те съставляват фамилията Енгелс, която привидно живее в общ апартамент. Истината е, че фриволният интелектуалец и медиен експерт Тим почти винаги закъснява с прибирането си вкъщи, хуманитарно настроената Милена, гонеща идеята си да построи театър в Найроби, почти винаги пътува, а оставените сами на себе си близнаци преживяват света като виртуална реалност или младежки протести против властта. Единственото по-различно нещо в обичайния семеен ландшафт е малкият Дио, плод на краткотрайната любовна авантюра на Милена с чернокож кениец (никъде обаче не става ясно, дали това малко „отклонение“ от семейния живот засяга Тим изобщо). 

Епизодична в началото, ролята на малкото момче става ключова в края на филма.

Но дотогава никой не знае, какво прави другия, нито пък се интересува, какво го вълнува. Живот в отчуждение, това според Тиквер е преобладаващото състояние на духа в Германия. Заради него, близки един на друг хора се издънват емоционално, а в кулминационни моменти успяват да се замерят с тонове омраза.

Дотук, нищо кой знае, колко ново и непоказвано. Освен, може би постоянно изсипващият се дъжд над емблематичните квартали на Берлин, които виждаме, докато следим движението на велосипеда на Том из града.

Необичайното се случва, когато Тиквер решава да включи още вода, но такава, под каквато са се удавили членовете на друго едно семейство, това на сирийската емигрантка Фара. Инцидентът е станал по време на бягството им към Европа с лодка. Озовала се в Берлин сама, умната и образована жена преследва житейската си мисия, а именно да „пренесе“ душите на живите хора в блуждаещите духове на починалите й близки. Това тя иска и почти успява да направи с помощта на софистицирана LED лампа.

Емиграцията е показана като коректив на немското безразличие към себеподобните и страха от неясното бъдеще, подсилен от внезапната загуба на работа (Том) и прекъсването на министерско финансиране за културни проекти (Милена). Но, само до момента, в който става ясно, че намеренията на Фара да „телепортира“ обърканите германци в един друг свят не са толкова безкористни. Финалът на филма конкретизира посланието на Тиквер – в една или друга степен всички възрастни са отговорни за състоянието на животите си, с изключение на невинното момче Дио, което пеейки „Бохемска рапсодия“ на Куийн ги призовава да се спрат и да се пречистят.

Това, че филмът на Тиквер е с необикновен за немското кино мащаб, се посрещна със уважение от публиката на фестивала. Но онова, което доста хора не приеха е прекалената директност на тезите, морализаторският тон и натрапването на стереотипи, както за Берлин, така и за бедната африканска провинция.

Светлината като метафора на надеждата също уморява зрителското възприятие. Като прибавим и етюдите, в които героите пеят и танцуват (подобно на тези в „Емилия Перес“), то тогава проличава свръх амбицията конкретните детайли да бъдат натоварени с допълнителен универсален смисъл.

Също за емиграция, но от Мексико към Съединените щати става дума в „Мечти“ на Мишел Франко, който показва невъзможна любов между богата американка, занимаваща се с благотворителна дейност (Джесика Частейн) и талантлив балетист, мечтаещ да танцува на големите американски сцени (Исак Ернандес). Подвластни на огромното си влечение един към друг, докато са в Мексико, те са спокойни. Тревогите започват от момента, в който гордостта на стъпилия в Америка млад, нелегален емигрант, не му позволява да играе ролята на таен любовник. Страстта бързо се превръща с омраза. Богатото семейство се намесва, за да „вкара в пътя“ преминалата „границите на приличие“ американска гранд дама и жестоко наказва „нахалния“ чужденец. 

Благотворителността като лицемерие и победата на парите над таланта са водещите теми в този важен за актуалната политическа обстановка сюжет (подобна беше тезата и на „Анора“ на Шон Бейкър).

Оригинален, силен и въздействащ, сниман предимно в крупни планове и без да показва причината за неврозата на една майка, а именно собственото й дете, „Ако имах крака щях да те ритна“ се оказа уникален филм. Решен от Мери Бронщайн почти изцяло в крупни планове, в които невероятната Роуз Бърн излива душата си, филмът разглобява страховете на героинята за болното й дете само и изцяло от нейна гледна точка.

Оригинален до невъзможност като стил и подход се оказа „Отражение в мъртъв диамант“ на белгийците Елен Кате и Бруно Форзани, забавно провокативна история за ежедневието на пенсиониран дедеткив и противоборството му с реални и нереални врагове, но най-напред със съседката му по стая в луксозен хотел. Филмът приповдигнато иронизира поп културата и го прави с удивително натрупване на бойни сцени, кървави екшъни и специални ефекти. Дотолкова е пълен с визуални изненади, че поставен до него прокълнатият от някои „Веществото“ на Корали Фаржа прилича на беден роднина.