Не мога да повярвам, но още нито веднъж не съм употребила думата любов. Къде да я вметна, коментирайки тази желязна машина Слави? Ако беше влюбен, нямаше начин да прогони пламъчето от очите си. Режимът, довел до успех, продължи достатъчно дълго. Ние се поуморихме малко от Дългия, а той умора няма. Чакаме нещо да се промени, да духне топъл вятър, нещо да разчупи леда. Да свали желязната маска и да видим една широка, истинска усмивка. Усмивка на мъж,който знае цената на успеха. Да усетим топлина в погледа му, такава каквато само истинските мъже имат когато обичат. Сега ще кажете тая пък какво му се бърка в личния живот? Хич не се бъркам. Но искам да се чувствам добре, когато гледам Слави. Сега ми е трудно. Сега съм като виновна за нещо. И чакам с нетърпение Комиците, за да си отдъхна и да се посмея. А имам нужда от Славината пролет. Силата, строгостта и мъжкото его взеха да ме уморяват. Всички можем да губим, но не и той. Дори и в една игра. Така го изтълкувах, като си тръгна от Стани богат. Яд ме беше. Искаш победа на всяка цена, забравяйки, че загубената битка може да е спечелена война.
Когато един мъж е силен и успял започва да си вярва, че целия свят се върти около него и останалото е декор. Но за да му вярват и другите, трябва любовта да е по-силна от егото. Трябва пролет. Навън я усещам, че идва, но чакам .....чакам и се надявам да дойде пролетта в сърцето на Железния. А надеждата нали умира последна? Или никога не умира.