По-неутралните, трезви четива, за които питате, ориентират в банални грешки на съзнанието и могат да бъдат полезни като форма на самообучение в решаване на прости психологически задачи. Но дълбоката човешка култура не се продава в джобни издания на летищата и гарите, а се търси, за да се намери. Човешката култура не е „положително мислене”, а  памет за вечните ценности. Назад към първоизточниците, следователно. Няма как да си спестим образованието, усилието и болката на проумяването. Истината изобщо не е мода, а голямо отклонение от общоприетото. За да бъде разбрано, каквото и да е, извън официалната пропаганда са необходими кураж и безкористност. Иначе – круиз по течението, за разтуха и мимолетни запознанства. Ако не потъне, разбира се.

Може ли да се каже, че положителното мислене е свят на пожелателно мислене и е бягство от действителността? Или напротив – един усмихнат начин да я приемеш?
Това е същественият въпрос. Доктрината на положителното мислене паразитира върху неотстранимата човешка надежда, върху една от добродетелите на богословска триада: вяра, надежда и любов.Тези три са едно, едно с три имена. Надеждата е дълбока духовна категория, изворна ориентация на човешкото същество. Надеждата умира последна. Надеждата не е оптимизъм, както си мислят, суеверна вяра, че „всичко ще се уреди накрая”, а интуитивно знание за ненакърнимия смисъл на живота, за неговия дълбок и тайнствен произход. Надеждата встъпва в правомощията си, когато нямаме основания за оптимизъм, когато сме „в ъгъла”. Надеждата е упование и смисъл в „безнадеждна” ситуация. Което означава, че надеждата е немислима без вяра, а те двете без любов. Любовта е абсолютното оправдание на живота, ултимативния му Смисъл. Бог е любов. Всяко дълбоко самоописание ни натъква на тази истина, чрез която човекът е жив независимо от това дали знае, не знае, или само се досеща. Но всичко това няма нищо общо с положителното мислене, в неговия банален и широко рекламиран смисъл. Положителното мислене не е тананикане, развеселена и игрива пошлост, а ориентация към Смисъл, естествен дебит на надежда.  
 
Според Виргиния Захариева идеята за позитивното мислене намира почва в България като баланс на песимизма ни, на вечното ни хленчене. Смятате ли, че това е причината все повече хора да се обръщат към подобен тип литература?
Има основание Виргиния Захариева. Човекът е духовно същество, осведомено по „инстинкт” за това, че животът е вкоренен в неизтощим смисъл, че животът е дар и че е добре да си жив. Всяка идеология, която оспорва тази дълбока човешка очевидност, тази бих казал аксиома на нормалността, фалшифицира човешкия опит. От погрешното описание на  човешката реалност произтичат големите патологии. От ума потеглят болестите.
 
Всъщност може ли подобна литература или пък масова терапия да доведе до обществена промяна в нагласите? Или точно обратното – ще се засили индивидуалистичното?
Човешкото спасение не е проблем на самовнушение. Тази литература е  палиатив, транквилизатор. Тя създава илюзии за лесни решения и още по-лошо - затлачва в казуистиката на вътрешние драми, в капризите на самоусета. Дори и когато ги оспорва. Доминиращата терапевтична идеология остава в границите на егото, това е нейният фундаментален недъг. На финала на една „пълноценна терапия” се появява подгизнал в егото клиент с измамно самочувствие и новопридобита лексика да бърбори за чувствата си. Много по-често, отколкото би ни се искало, става точно така.

Всичко зависи от културата на терапевта и от капацитета му за хумор.  Тази работа трябва да се извършва методологически „несериозно”, сякаш „между другото”, в стила на „случайната” среща на човека с човек, а не в стила на гуру и неофит или на предприемач и потребител. Трябва да се извършва „несериозно” и много отговорно. Отвъд нарцисизма.    
 
Вие бихте ли препоръчали на хората, които имат нужда от промяна в нагласата към живота, да четат книги за самопомощ? Или опитът и терапията са по-важни?
Не трябва да се четат ню ейдж четива, окултна литература и мъдреци от Изток. Не трябва да се чете Фройд – гениален човек, но и гениален профанатор. Трябва да се бяга от всички „посветени”, включително и от тези от психотерапевтичния бранш. От „харизматичните” психотерапевти трябва да се бяга панически, защото става дума за болест, която нарича себе си лечение, най-коварната от всички болести. Трябва да се чете класика. Епиктет, Сенека, Марк Аврелий. Монтен и Паскал. Френските моралисти. Великата руска литература. Библията и отците. Животът е кратък, книгите много. Не е важно колко си чел, а какво и как. Мъдростта не е изводима от прочетеното, а от изживяното и премисленото. Мъдрата душа не е задължително начетена душа, душа – ерудит, но е за предпочитане да бъде образована душа, душа с постигнат „образ”, с реализиран лик. Днес културният човек се разпознава не по това, което е чел, а по това, което не е чел. Строга диета е необходима, никакво преяждане с генномодифицирани храни.
 
Според мен хората имат различно виждане за това какво точно е положително мислене – някои си го представят като това да са вечно нахилени, други - като вътрешна усмивка към себе си и света, трети -  като собствен вътрешен баланс, четвърти - като културна идентификация и т.н. Вие как бихте го описали?
Като дълг на надеждата.

Източник: Жената днес