20-те ми КАНски години

През 2005 г. за първи път се озовах на фестивала в Кан и оттогава съм постоянен там, а за тези 19 пъти (през 2020 г. нямаше издание заради коронавируса) имам много за разказване. Eто само няколко от стотици забавни истории:

Как шашнах Салма Хайек и Моника Белучи за дебют

Неинформиран от моите приятели, които вече ходеха на феста, трябваше първия път да уча уроците по трудния начин. „Блеснах” още на старта, на пресконференцията на журито преди откриването, която минава за най-безсмисленото събитие на кинофорума – членовете на комисията не знаят какво ще видят и какво търсят за Златната палма. Като човек нетърпелив, реших да задам единствения въпрос, който по онова време беше актуален. Обърнах се към Салма Хайек, която тогава беше в журито и я попитах:

„Като представител на Холивуд сред гласуващите се обръщам към Вас и искам да знам защо по Ваше мнение канските филми от години не вземат Оскари?”

Настъпи ступор в залата, а Хайек – сега спонсор на фестивала заедно с мъжа си и семейния им холиднг Керинг - №2 в света на луксозните стоки, ми отговори искрено и лично. Българските колеги бяха притеснени от реакцията на домакините. Но на следващия ден повечето местни и международни издания бяха цитирали въпроса ми и отговора, което показа, че явно съм улучил десетката с питането.

Поне 2 години след това водещият на пресконференциите тогава се правеше, че не вижда, че съм в залата и искам да задам въпрос. Но ми прости на една доста слабо посетена – за недобър филм, по същество рекламен за фотоапартатите Никон, с Хоакин Финикс и Гуинет Полтроу, поставени насред руския емигрантски квартал в Ню Йорк с някаква банална любовна история. Никой не вдигаше ръка, а аз започнах с въпроса към носителката на Оскар, тя ми отговори, друг не вдигна пак ръка и продължих – стана си цяло блицинтервю. Питах я защо й е да участва в такъв един филм, а тя най-искрено каза, че след 25-30 жените в Холивуд нямат особен избор на роли. В същото време трябва срещу всяка година да има поне ред за участие в продукция, записан в imdb. Спомена и други важни неща. Отново удар!

Но се връщам на първия път в Кан и първото си интервю. Благодарение на симпатията към мен на агенция DDA имах шанса да направи нещо, което е извън традициите – блиц-интервю след прожекция на трейлър от програмата на филмовия пазар. Спазих условието да задавам въпроси, свързани с филма и тъй като Моника Белучи играеше 300-годишната вещица в Приказките на братя Грим, първото ми питане към нея беше: „Страх ли ви е от старостта”. Тя се изненада от подобна дързост и стана хубаво интервю с нейните последващи отговори. Трябваше да я прекъсна, понеже времето ме преследваше – трябваше за нула време да стигна до друго събитие на DDA – пресконференция на Парис Хилтън в Карлтън, до който прелетях, а те ме вкараха – един от 50 журналисти от цял свят при поне още неколкостотин чакащи. И там успях да задам 3-4 въпроса на русокоската, която тогава  - през 2005 г. се провираше повече от половин час на петдесетината метра между Кроазет и входа на хотела – имаше невероятна тълпа, която искаше да я докосне – нещо, което друг път не съм виждал да се събере за никоя звезда в Кан.

Как U2 направи таен частен концерт за извинение, а Лео ди Каприо ме притесни

Отново от DDA ми бяха записали интервю с Боно/Ди Едж след прожекцията на 3D-филма на U2 в Кан. За всеки случай реших да отида и на пресконференцията преди това. Заредих се още на не така пополярната среща с медиите на Леонардо ди Каприо по повод някакъв негов екологичен проект. Първи стана колега от Гардиън – от онези с белите карти – висшата атестация в журналистическата йерархия на феста – и направо остави актьора безмълвен. Попита го, след като е такъв еколог, по каква причина идва в Кан с частен самолет, който замърсява пъти повеч„е атмосферата от онези по редовните линии. Той изгуби ума и дума и се втренчи в мен. Но не в лицето. Имах едно декоративно копче на панталона, под дюкяна, и ме гледа там почти цялата пресконференция – стандартната продължителност е 45 минути. После отидох при него за автограф – тогава не правехме селфита, а „доказвахме” срещата си с големите звезди посредством подпис черно на бяло с някое пожелание за читателите. Той учтиво ми се извини, а аз настоях да му задам няколко въпроса.

U2 обаче нямаше. Бях много разочарован, защото мечтаех за личната среща с представителите на любимата ми група, представях си какво невероятно интервю ще направя и т.н. Много приятно бях изненадан, когато от агенцията изпратиха покана за извинителен концерт същата вечер под открито небе.

Имахме вечеря с Криси Патрашкова и продуцентите – Митаците Митовски и Гочев, в любимото на българите, акредитирани в Кан заведение Казанова на улица Казанова в центъра, която не е кръстена на великия любовник, а на братя – герои от Съпротивата. Криси ми обясняваше каква световна звезда е Лили Иванова (апропо, в книгата си за нея съм писал даже наградата, която певицата взема на музикалния фестивал в Кан преди половин век, за която съм убеден, че и сама вече не помни).Аз не спорих, а заведох Криси на концерта на U2. Най-великият, на който някога съм бил. Когато си тръгвахме след уникалното шоу под големите звезди край плажа, вървяхме безмълвни и след някоя минута я питах дали момчетата все пак са се справили поне на нивото на нашата Лили....

Как Анджелина се държеше с Брад Пит и ме остави безмълвен, а Джуд Лоу пожела да ми види очите

Мисля, че ще да е било 2008 г., когато Анджелина Джоли и Брад Пит представяха свой семеен филм в Кан, посветен на гнета над жените в Пакистан. Бяхме удивени от начина, по който на пресконференцията тя с едно махане му отнемаше думата пред всички ни в стил „стой красив и не приказвай много”, без – естествено – да му го казва. Но беше удивително красива. Когато станаха, Криси Патрашкова, с която бяхме заедно, ме попита: „Боре, как беше облечена”. „Ами не помня”, отвърхнах аз. Толкова бях омагьосан от нея. Догонихме ги – звездите спират за минута – две да дадат някой автограф извън залата за пресконференции на журналисти, които не са успели да влязат, и видяхме всичко – как тя беше облечена, как той си беше опънал кожата...

Следващата година правих интервю с Анджелина, май беше дошла с филм на Клинт Истууд, а я засякох един от пътите в Кан и на прекрасната тераса на Карлтън в кафенето – беше на съседната маса. Не можех да спра да я снимам, а след минута – две, когато един от бодигардовете се приближи към мен и помоли, ако съм направил достатъчно снимки, да се отдам на чая и сладкишите, се осъзнах и спрях. Пуснах бързо снимките в сайтовете ни и бях учуден от някои коментари – нейните устни са, но не е тя, нейната татуировка е, но не е тя и т.н. Просто Анджелина без маска и без грим не е чак толкова омагьосваща и толкова.

Един слънчев следобед от DDA ми звъннаха да питат интересува ли ме интервю с Джуд Лоу. Беше 2008 г. и той беше на върха на славата си. Поводът беше някакъв негов документален филм за войната в Афганистан. Озовах се на частния плаж на Мажестик на кръгла маса – така повечето пъти се правят интервютата в Кан, с две дами от италиански издания. Обикновено звездите разполагат с 20-30 минути и без определен ред всеки пита, каквото успее. Имах миникамера – видео и фото, супер хит за онова време, от Сингапур в едната ръка и дигитален апарат в другата – телефоните още бяха далеч по качество на снимките от тях. Питах Джуд Лоу и го снимах едновременно с двете. По едно време той се усмихна и каза: „Извинявай, ще мога ли да видя очите ти, като си говорим”. „Разбира се”, казах аз и махнах фотоапарата от едното око, след това го сложих обратно, а свалих камерата. Той се смя с глас, за италианките да не говорим.

Как се почувствах като Хю Грант от Нотинг Хил, но с Ванеса Редгрейв, а Оливър Стоун не можа да ни направи общо селфи

Прескачам много години и всякакви забавни случки, като например как питах Паоло Куелю: „А вие какво правите тук” на бала на Шарън Стоун/amFar, а той правилно ме разбра и отговори, че пише книга, която най-накрая да бъде екранизирана и наистина после издаде Победителят е сам за фестивала в Кан зад кадър, но пак не я направиха на филм.

Случи ми се филмова история. Предложиха ми да правя интервю с Ванеса Редгрейв и Джеймз Айвъри по случай 25-годишнината от канската премиера на Имението Хауърдс. Нямах време и спешно се озовах в Мажестик. Почувствахг се като Хю Грант в Нотинг хил, докато седях с колегите от моята група за кръгла маса и чаках нашия ред. Класически мебели, тапети на цветчета, балкон към залива на Кан, който вместо яхти през 2017 г., ако се не лъжа, беше окупиран от военни кораби поради някакви терористични заплахи. И трябваше да тима неща за може би единствения филм на Айвъри, който не бях гледал, въпреки че съм му фен. Абсолютен сюрреализъм. Но....случват се такива работи. Напуши ме смях, но се сдържах.

Влязохме. Масата не беше кръгла, а малка и ниска. Свряхме се някак, а аз се паднах точно