Исках да разпръсна праха на татко в Антарктика, не стана по план

Облечен в четири слоя дрехи, включително три якета и зимни ръкавици, стъпвам на бялата земя за първи път. В джоба ми има чанта с пепел, която възнамерявам да разпръсна в памет на баща ми. Чувствам се неудобно, но също така и развълнуван от това специално място.

 Възнамерявам да разпръсна пепелта сред айсберги, планини и пингвини, като символична почит към баща ми, който почина преди 10 години. Това пътуване до Антарктика е начин да споделя специален момент с него. Мисълта за церемониално разпръскване на пепелта ме изпълва със смесени чувства.

Гидът ни информира, че в Антарктика има строги правила: нищо не трябва да докосва земята освен нашите обувки. Няма сядане, правене на снежни ангели или поставяне на раници на земята. Тези ограничения ме изненадват и ме карат да преосмисля плановете си.

 Правилата за разпръскване на пепел варират в различните държави. В Обединеното кралство не се изисква лиценз за разпръскване на пепел в морето, но се препоръчва да се избягват популярни места като марини. В САЩ правилата се различават в зависимост от щата и управляващите органи.

 След размисъл решавам да не разпръсвам пепелта в Антарктика, за да не нарушавам правилата. Вместо това, изваждам молитвената картичка с любимото стихотворение за баща ми и я чета на фона на величествения пейзаж. Това ми помага да почувствам неговото присъствие и да намеря вътрешен мир.    

 Не стойте на гроба ми и не плачете.

Аз не съм там. Аз не спя.

Аз съм хиляди ветрове, които духат.

Аз съм диамантените отблясъци върху снега.

Аз съм слънчевата светлина върху узряло зърно.

Аз съм нежният есенен дъжд.

Когато се събудиш в утринната тишина

Аз съм бързият прилив, който повдига

на тихите птици в кръговрат.

Аз съм меките звезди, които блестят през нощта.

Не стойте на гроба ми и не плачете;

Аз не съм там. Аз не съм умрял. 

 Връщайки се надолу по билото, се чувствам открит и суров. Когато лагуната е пред очите ми, звукът на обувките по снега става мелодичен, лечебен. Духът на земята влиза в мен. Забелязвам студения въздух в дробовете си. Мозъкът ми започва да бръмчи. Хилядите ветрове, които духат. Диамантените отблясъци върху снега. Той не е там. Той не е умрял.

Да, исках да дам на баща ми подобаващо разпръскване на пепелта тук, по време на голямото ми пътуване до Антарктика. Както много други, исках да го почета по този начин, с тази церемония. Но мисля, че мисията е изпълнена независимо от това. В края на краищата, аз съм тук, на това специално място, и мисля за него, а пред нас има още много дни.

Може би има смисъл да разпръсна пепелта по-близо до дома, където той е прекарал живота си. Може би това е най-добрата идея. Не съм сигурен. Но знам, че и в двата случая вероятно няма значение. Най-важното е, че си спомних за пореден път, че той все още е на път, че все още е с мен, днес и винаги.

Съкратено от CNN, Уил Макгоу