Балканско суши

"Кво има за вечеря?", навъсено пита синът ми. "Балканско суши", отговарям.

Няма как да не е навъсен, станал е в ранния следобед, защото цяла нощ се е зомбирал пред компютъра. Все пак - събота е. Само че аз няма как да сготвя по интернет и да му пусна кюфтета по принтера. Затова станах рано, свърших сума работа и дори направих балканско суши. Всъщност сърми с лапад - ориз, пресен чесън, див чесън, копър, сушени домати. Концепцията е същата като в японската кухня, само че на нашето родно суши не му трябват вкусови патерици като уасаби и соев сос, за да бъде вкусно.

Какво?! Какво суши? Синът ми вече се е събудил напълно. Навежда се над тенджерата и отсича: хубаво мирише, но това не е суши! Защо, инатя се аз, ориз с листа, нашата земя не ражда водорасли и джинджифил, а лапад, лобода, див чесън, зеле...  

Всъщност и той, и аз, и вие сигурно, сме жертва на кулинарната бъркотия, в която сме се оплели през последните години. Времето на прашните пояси и мръсните везани елеци, които ни сервират в пръстени купички нещо като кавърма, е отдавна и безвъзвратно минало, слава богу! Но като страстни балкански натури се юрнахме в другата крайност. Изведнъж станаха модерни храни и продукти, които не си даваме труда да проучим, важното е, че са модерни, концептуални, пасват на идеята за един органичен свят, в който старите храни като пшеница и картофи са анатемосани и на тяхно място идват нови, екологично чисти и гарантиращи безсмъртие храни като киноа, амарант, чия и т.н. - все многократно по-скъпи от онези плодове и семена, които ражда нашата земя. Киноата, впрочем, е била храната на бедните перуанци, до момента, в който преситени американци не решават, че е храната на бъдещето. Днес перуанците предпочитат да си купуват Макдоналдс - по- евтино е, отколкото да отглеждат киноа.

Отплеснах се. Разказвах ви за сърмите, които синът ми не възприе като суши. И ето, седмица по-късно, на неговия рожден ден запазвам маса за вечеря с истинско суши - в happy sushi, в градината на хотел Кемпински. Малко ме разтревожи названието happy sushi - по-добре звучи happy burger, но нейсе, преглътнах тревогите си и отидохме в това заведение, в прекрасна градина, но което, оказа се, има несъразмерно много маси по отношение на персонала. И поръчахме - истинско суши. И зачакахме - като в японски филм - нещо да се случи. Не се случи. Чакахме и питахме, мина час, после заваля градушка, затичаха сервитьори с одеяла, които стигнаха за всички, само не и за нашата маса, на която имаше премръзнало дете (на съседната имаше близки на заведението хора - и храна, и одеяла, и внимание от цели трима сервитьори).

Мина градушката и след още един час изпратихме детето при баба му, гладно и полузаспало, защото вече минаваше 10 вечерта и пак попитахме за храната, която поръчахме в осем и половина. (В интерес на истината, двама души от компанията получиха част от храната си.) Дойдоха извинения. Но не от арогантната сервитьорка, а от младеж с неизвестна длъжност. Ами виждате - градушка. Знаех, че е опасна за земеделците, но не предполагах, че съсипва и ресторанти. Или може би този ресторант е с полева кухня? И след още половин час - значи два часа и половина от началото на поръчката - храна, суши демек. Добре, че междувременно имаше вино. Ако собственикът на това заведение беше в този сюблимен момент, би трябвало да си направи сепуко. Без извинение.

Аз повече няма да наричам сърмите си балканско суши. Защото балканското суши е точно това, което ни предложиха на рождения ден на сина ми - много претенция, малко истина. И много горчиво разочарование и обида. Както се казваше в един стар и забраняван български филм: балканско, ама суши. Суши, ама балканско, бих казала. Мноооого балканско. И никак, ама никак хепи.