Как да слушаме и да ИЗслушваме правилно?

През последните години, понеже повече комуникираме виртуално, отколкото реално, ние говорим, но не разговаряме. Разликата между глаголите с общ корен е, че вторият включва слушането и изслушването. Които липсват, особено на младите хора, но не и само на тях.

Други хора пък имат проблем с начина, по който слушат. Те чуват, но понеже не изслушват, а целят да намерят повод за контравъпрос, имат също проблем с комуникацията.

Опитваме се днес да дадем психологически лафхак за ПРАВИЛНО СЛУШАНЕ И ИЗСЛУШВАНЕ.

На първо място, смятат експертите важно е да си изясним предварително или в момента на започване на разговора каква е нашата цел, когато слушаме. Журналистите например имат златно правило: „Човек не задава въпроси, на които, ако не 100% да знае, поне да поназнайва отговорите”. Иначе просто не се получава класен разговор, който да бъде разбран от аудиторията. Тоест, наистина излиза, че за да проведем резултатен разговор, трябва да имаме не само цел на говоренето, но и на слушането.

На второ място, не е нужно, докато слушаме, да мислим трескаво, за да измислим някакъв феноменален отговор на терзанията на човека отсреща.

Той най-често просто желае ДА ГО ЧУЕМ С РАЗБИРАНЕ. Да му дадем валидация: „До теб съм, с теб съм, разбирам те”. Това е взаимност, споделеност, емпатия. Не е нужно да се превръщаме в съветник – дървен философ. Понякога наистина не съзнаваме, но съветите, които даваме не са задължително добри. А са отговорност. Мнозина не разбират това.

Така златното правило е:

ДАВАМЕ ОТГОВОР, НО САМО АКО БЪДЕМ ПОПИТАНИ!

АКО НЕ СА НИ ДАЛИ ПЪЛНОМОЩИЯ ЗА ДИАГНОЗА, СМЕ ТАМ/УЧАСТВАМЕ В РАЗГОВОРА САМО, ЗА ДА ИЗСЛУШАМЕ

Самонадеяността на всяка цена да дадем насока, много често води до лоши съвети. А ако/когато настъпят негативни последствия от изпълнението им – това вече се превръща в голям проблем за отношенията. Ще излезем виновни за нещо, за което не сме. И няма да можем да го обясним. Само няма да има кой да ни чуе, камо ли да ни слуша и да ни изслуша. Хората не обичат да носят отговорност, както неведнъж сме говорили, поради това обичат да съдят от името на своето фалшиво вътрешно дете/родител.

Вместо да възкликваме и да даваме съвети, много по-добре е да задаваме загрижени въпроси. А най-добре е, ако може да бъде един общ въпрос.

Друга грешка е да кажем на човека: „О, твоето не е никакъв проблем!....”. Нещо, което всъщност повечето хора казват, без да мислят. Защото – ако се върнем в началото – напоследък само говорим, без да разговаряме, т.е. не си даваме сметка, че монологът е различен от диалога, а представата ни за собствена свръхценност е израз на комплекс за малоценност. Кое е правилно като лайфхак?

ОБЕЗЦЕНЯВАНЕ НА ЕМОЦИИТЕ НА НЯКОГО Е ДА МУ Е ТЕЖКО, А НИЕ ДА МУ ОБЯСНЯВАМЕ, ЧЕ Е ГЛУПАК. КАТО ГО СЪВЕТВАМЕ КАК ДА ЖИВЕЕ НЕ ПО НЕГОВИТЕ, А ПО НАШИТЕ РАЗБИРАНИЯ И СТАНДАРТИ.

Борис Ангелов