Налагането върху нас самите на негативен филтър на мислите ни води до безжалостен самоанализ. И той буквално ни побърква.

Как се лекува този Синдром на отличника?

Първо, нашата самооценка да не се основава на постиженията ни, а на обичта към самите нас.

Второ, да си изясним, че няма нищо безупречно и ние самите няма как да бъдем 100% съвършени.

Синдромът на отличника най-често е възпитан от очакванията на родители със същия синдром, които пренасят собствените си завишени супер цели върху децата си, без да се интересуват дали е възможно да ги реализират и на каква цена. Тези свръхочаквания просто се персонифицират в образа на детето/децата.

Много често това ги кара да развият Синдром на отложения живот. Как се разпознава? Просто е! 

Когато си казваме: „Като изкарам достатъчно пари, ще мисля за деца” например – парите никога не са достатъчни, и при тях апетитът идва с яденето.

Същото като в песента, с която започнахме теста: „От понеделник....”. И така отлагаме, отлагаме, отлагаме...

В момента най-честият повод за това е: „Веднъж да мине пандемията....”. Най-често го използват политиците.

Как се лекува това? Също като Синдрома на отличника със съставянето на прост списък на плюсовете и минусите в отговор на въпроса: Какво печеля/губя?

Популярна книга беше изброила петте неща, за които човек най-много съжалява преди смъртта си. С общия извод: „Повече от всичко съжалявах, че не намерих смелост да променя живота си, много работих”.

Перфекционизмът най-често всъщност е оправдание, което може и да не си признаваме за отлагането на важните неща за нас самите.