Когато статуквото се кандидатира за промяна: три лица на модела „Гешев“ отново искат власт във ВСС

Красимира Филипова, Сийка Милева и Владимир Николов претендират да решават конкурсите, назначенията и дисциплинарната отговорност в съдебната власт. Но биографиите им носят белезите на системата, която бъдещият ВСС трябва да прекъсне — заместнически назначения, командирования, прескачане на нива и публична защита на бившия главен прокурор.

В предстоящата кампания за Висш съдебен съвет едва ли ще има кандидати на статуквото. Поне според собствените им думи.

Всички ще бъдат за независимост. Всички ще обещават прозрачни конкурси, справедливо атестиране и край на кадровите зависимости. Ще говорят за смелост, почтеност и възстановяване на доверието.

Но биографиите говорят преди предизборните декларации.

Когато за място в кадровия орган се кандидатират хора от първия ред на модела, който днес трябва да бъде преодолян, възниква въпросът, който никаква концепция не може да заличи:

Могат ли представителите на статуквото убедително да се представят като негова алтернатива?

Кандидатурите на Красимира Филипова, Сийка Милева и Владимир Николов показват три различни проявления на една и съща кадрова система — израстване по заместническата стълба, прескачане на апелативното ниво чрез командироване и титулярно повишение във ВКП и достигане до окръжното ниво чрез административен пост.

Към това се прибавя и обща институционална биография. Тримата заемат видими позиции във времето на Иван Гешев, а всеки от тях по различен начин е част от управленската или публичната опора на тогавашното ръководство.

Това не доказва нарушение. Но кандидатурата за ВСС не е наказателно дело, което приключва с констатацията, че законът формално не е нарушен.

Законността е минималният праг. За хората, които искат да управляват съдебната власт, има и втори — кадрова почтеност, равен старт и способност за независимост от онези, които са подпомогнали израстването им.

Именно там започват неудобните въпроси.

Красимира Филипова: кариера без конкурсна чакалня

Професионалният път на Красимира Филипова е почти учебникарски пример за израстване чрез заместнически назначения:

•    заместник районен прокурор на Костинброд;

•    заместник окръжен прокурор на София;

•    заместник апелативен прокурор на София;

•    заместник-министър на правосъдието;

•    заместник главен прокурор.

Преходът ѝ от районната към окръжната прокуратура не е извършен след предварително спечелен конкурс за редови прокурор в окръжната структура. Филипова достига по-горното ниво чрез назначаване за заместник административен ръководител.

Следващото изкачване — от окръжната към апелативната прокуратура — отново е осъществено чрез заместнически пост.

Така две последователни йерархични граници са преминати не по общия път на конкурсното повишение, а чрез административно доверие.

Всичко това е допустимо от закона. Но точно подобни назначения превърнаха заместническите длъжности в паралелна кариерна система.

Докато редовите прокурори чакат с години конкурсите да бъдат обявени, проведени, обжалвани и приключени, заместническият маршрут предлага друг път: административният ръководител прави предложение, а кадровият орган назначава. Конкуренцията между множество кандидати е заменена от персонално доверие.

Така изключението започва да произвежда собствен елит.

През 2020 г. Иван Гешев лично предлага Филипова за свой заместник. ВСС я назначава като част от екипа, чрез който новият главен прокурор ще реализира управленската си концепция.

Това не е случайна спирка в биографията ѝ. Филипова е в непосредственото ръководство на прокуратурата почти през целия мандат на Гешев. Участва в публичното представяне на институцията, в срещи с европейски представители и в изработването на законодателни позиции. Напуска поста след неговото освобождаване.

Днес тя иска да влезе в органа, който ще определя правилата за кариерното развитие на всички останали.

Затова към нея не е достатъчен въпросът дали подкрепя конкурсното начало. Всеки кандидат ще отговори положително.

Истинският въпрос е друг:

Ще премахне ли Филипова кариерния маршрут, по който самата тя е стигнала до върха?

Ще подкрепи ли правила, според които магистрат не може да премине последователно през две по-високи нива чрез заместнически назначения? Ще ограничи ли възможността административното доверие да замества откритото състезание? Възразявала ли е като заместник главен прокурор срещу командированията, забавените конкурси и кадровите практики на управлението, от което е била част?

Ако се е противопоставяла на модела „Гешев“, кога и как го е направила? Ако не се е противопоставяла, защо днес трябва да бъде припозната като негова алтернатива?

Юридическата компетентност на Филипова може да не е спорна. Спорен е кадровият морал, който представлява нейната биография.

Сийка Милева: от специализираната прокуратура направо към върха

При Сийка Милева кариерният механизъм е различен, но дори по-показателен.

Тя започва като следовател. През 2017 г. след конкурс става прокурор в Специализираната прокуратура, а впоследствие и неин говорител.

След избора на Иван Гешев за главен прокурор Милева става негов говорител и е командирована във Върховната касационна прокуратура. Повече от две години тя работи на върховното ниво, преди през 2022 г. да бъде повишена там като титуляр след конкурс.

В тази хронология има съществен детайл: Милева не преминава през апелативното ниво.

Тя не печели конкурс и не заема титулярна прокурорска длъжност в апелативна прокуратура, преди да достигне ВКП. От Специализираната прокуратура се озовава направо във върховната — първо чрез командироване, а след това като титуляр.

Така командироването не е просто временно преместване. То се превръща в мост над цяло йерархично стъпало.

Формално конкурсът за ВКП е проведен. Но преди него Милева вече е част от върховната прокуратура, познава структурата и ръководството ѝ, работи ежедневно в публичния екип на главния прокурор и разполага с национална видимост, която останалите кандидати нямат.

Няма данни конкурсът ѝ да е бил манипулиран. Но равен ли е стартът, когато един кандидат повече от две години фактически заема мястото, за което впоследствие се състезава, и достига до него, без преди това да е преминал през апелативна прокуратура?

Точно това е практиката, определяна от магистрати като „квази кариерно израстване“: първо заемаш по-високата длъжност временно, установяваш се в структурата, натрупваш опит и доверие там, а след това кандидатстваш за нея като титуляр.

Конкурсът остава накрая. Предимството е натрупано предварително.

При Милева връзката с управлението на Гешев не е само кадрова. Тя беше неговият официален глас.

Когато срещу главния прокурор бяха подавани сигнали и искания за предсрочно освобождаване, Милева не се ограничаваше до представяне на факти и позиции на прокуратурата. Тя определяше действията срещу него като „политическа атака“ и „политически акт без правна аргументация“.

На 2 май 2023 г. именно Милева направи централното изявление на протеста пред Съдебната палата след съобщенията за опит за покушение срещу Гешев. В него обяви, че срещу прокуратурата се води „война“ чрез компромати, медийни атаки, законодателство и улични протести, а случилото се определи като терористичен акт и опит за елиминиране на държавността.

Това трудно може да бъде определено като неутрална комуникация. То съдържа политически оценки и изгражда защитна публична рамка около конкретния главен прокурор.

Днес Милева иска да стане член на органа, който трябва да контролира главния прокурор и неговите заместници. Ще трябва да убеждава колегите си, че може да бъде независима от същия административен център, който ѝ предостави ролята на говорител, командироването във ВКП и възможността да работи на върховното ниво преди титулярното си повишение.

Възможно е човек да преосмисли предишното си поведение. Но преосмислянето започва с отговорност, не с амнезия.

Стои ли Милева и днес зад политическите квалификации, които изричаше като говорител? Смята ли за допустимо институционалната комуникация да се използва за персонална защита на главния прокурор? Ще подкрепи ли максимален срок за командироване и правила, които не позволяват временното заемане на длъжност да се превръща в преддверие към титулярното повишение?

Ще гласува ли Милева за ограничаване на механизъм, който ѝ позволи да прескочи апелативното ниво и да достигне направо до върха?

Владимир Николов: от публичен защитник до „борец срещу зависимости“

Кариерата на Владимир Николов показва третия вариант на кадрово ускорение — прескачането на йерархично ниво чрез конкурс за административен ръководител.

Николов последователно е младши прокурор, прокурор и заместник районен прокурор в Плевен. Между 2012 и 2017 г. е районен прокурор.

През 2018 г. отново кандидатства за ръководител на Районната прокуратура в Плевен, но не получава нито един глас от Прокурорската колегия.

Само три години по-късно, докато е прокурор на районно ниво, Николов е избран директно за административен ръководител на Окръжната прокуратура в Плевен.

Той не преминава предварително през конкурс за редови прокурор в окръжната прокуратура. С едно кадрово решение едновременно достига по-високото йерархично ниво и получава властта да ръководи цялата структура.

Отново — законът го допуска. Но законовата възможност не отговаря на моралния въпрос:

Как магистрат, който не е преминал по общия конкурсен ред през окръжното ниво, получава правото да ръководи прокурорите, които са го направили?

Особено показателна е хронологията около другата влиятелна позиция на Николов. На 29 май 2021 г. той става председател на Асоциацията на прокурорите в България. На 9 юни същата година е избран за окръжен прокурор.

Близостта между двете събития не доказва сама по себе си зависимост. Но последвалото публично поведение на АПБ изисква обяснение.

При ръководството на Николов асоциацията се превърна в един от най-активните публични защитници на Иван Гешев. Самият Николов заявяваше, че процедурата срещу главния прокурор не можела да се основава на „слухове и внушения“. Следваха декларации, които оставяха впечатлението не за защита на принципи, приложими към всички магистрати, а за защита на конкретния ръководител на прокуратурата.

Николов не остава само зад текстовете на асоциацията. Той участва в публични прояви редом до Гешев и Милева, включително в протеста пред Съдебната палата, където застава пред медиите заедно с тях. Следват и други съвместни прояви. Впоследствие самият Николов трябва да обяснява и своя снимка с Гешев от работно посещение в САЩ, като заявява, че е бил включен в делегацията по разпореждане на тогавашното ръководство.

Всяка от тези прояви може да получи служебно обяснение. Събрани заедно обаче, те очертават трайна публична близост, а не случаен институционален контакт.

През целия период, в който едновременно е председател на АПБ и окръжен прокурор на Плевен, в публичното пространство не се откроява негова критика към модела „Гешев“, сравнима по сила с днешните му изявления за страх, зависимости и култура на подчинение.

Николов твърди, че е изразявал критичните си позиции „вътре в системата“. Но когато един магистрат заема две влиятелни позиции — ръководител на окръжна прокуратура и председател на национална съсловна организация — мълчанието навън също е публично поведение.

Критичният му образ се появява едва след загубата на административната власт.

След освобождаването си като окръжен прокурор Николов започва да говори за „морален и професионален дълг“ да се бори с проблемите, за страх в прокуратурата, за вътрешни зависимости и необходимост да бъдат осветени казусите „Осемте джуджета“, „Нотариуса“ и други. Заявява: „Не се страхувам“. Същевременно признава, че някои главни прокурори може да са се възползвали от авторитета му.

Това поражда най-тежкия въпрос към неговата кандидатура:

Защо борецът срещу зависимостите се появи едва след като административният ръководител загуби поста си?

Къде беше тази публична смелост, когато Николов ръководеше ОП–Плевен? Къде беше критиката към културата на подчинение, когато оглавяваше АПБ? Защо зависимостите станаха видими едва когато системата престана да му предоставя власт?

Принципността се доказва най-вече когато постът е заложен, не след като вече е загубен.

През 2026 г. новото ръководство на АПБ публично заяви, че при Николов организацията е била използвана като инструмент за персонална защита на Гешев. Според позицията повече от десет декларации били разпространени без предварително обсъждане и изрично решение на управителния съвет.

Управителният съвет определи като неприемливо Николов да изгражда образ на „борец срещу зависимости“ без самокритика и отчет за предишното си поведение. В позицията се твърди и че АПБ дълго е била използвана като трамплин за неговите кадрови амбиции.

Това са твърдения на настоящото ръководство на асоциацията, а не съдебно установени факти. Николов ги отрича и заявява, че решенията са били вземани от целия управителен съвет.

Именно затова той дължи конкретен отговор: кой е подготвял декларациите, кой е одобрявал текстовете им и въз основа на какви решения са били публикувани от името на АПБ?

През февруари 2026 г. Прокурорската колегия освободи Николов като окръжен прокурор с шест гласа срещу един заради дисциплинарни нарушения, свързани с неизпълнение на служебни задължения и неупражнен контрол като административен ръководител. Решението е обжалвано и не е окончателно.

Така кандидатурата му за ВСС поражда двоен парадокс.

Магистрат, достигнал окръжното ниво чрез административен пост и освободен от същия пост за нарушения в управлението, иска да оценява административните и дисциплинарните качества на останалите.

Публичен защитник на предишното ръководство се представя като борец срещу зависимостите, но едва след като самият той губи ръководната си позиция.

Ако освобождаването му е било форма на натиск, Николов трябва да посочи конкретните факти, които го доказват. Ако твърди, че винаги е бил критичен, трябва да покаже кога е изразявал тази критика публично, докато е разполагал с реална административна и съсловна власт.

Защото смелостта със задна дата е политическа поза, докато не бъде подкрепена с доказателства за последователност.

Различни кариери, една система

Филипова, Милева и Николов имат различни професионални биографии. Но в тях се повтарят основните характеристики на модела „Гешев“:

•    израстване чрез доверието на административния ръководител;

•    заместнически назначения вместо последователно конкурсно повишение;

•    прескачане на нива чрез ръководен пост;

•    командироване, използвано като мост над апелативното ниво;

•    превръщане на институционалната комуникация в персонална защита;

•    използване на административни и съсловни позиции за натрупване на влияние;

•    критичност, появила се едва след загубата на власт.

Тримата могат да възразят, че назначенията са законни, конкурсите са проведени, а публичните позиции са били продиктувани от служебните им роли.

Но това е защита по минималния стандарт.

Кандидатът за ВСС не трябва само да докаже, че не е нарушил закона. Той трябва да убеди колегите си, че няма да възпроизвежда зависимостите, от които самият той се е възползвал.

Не е морално убедително да се обявяваш срещу кадровите зависимости, без да обясниш как си израснал в тяхната среда.

Не е убедително да обещаваш край на кариерните асансьори, когато собствената ти биография показва движение нагоре чрез заместнически или ръководни назначения.

Не е убедително да обещаваш независим контрол върху главния прокурор, когато си бил негов заместник, говорител или публичен защитник.

И не е убедително да се представяш като борец срещу страха и подчинението едва след като самият ти си загубил властта, която си упражнявал в същата система.

Има един проверим тест, който предизборните речи не могат да заместят:

Готови ли са тримата да премахнат механизмите, които са подпомогнали собственото им израстване?

Ще ограничат ли командированията? Ще поставят ли реални прегради пред прескачането на нива? Ще прекратят ли практиката заместническите постове да служат като паралелен конкурс? Ще изискват ли ясни мотиви за всяко назначение? Ще гласуват ли независимо, когато решенията засягат Иван Гешев, негови бивши заместници или представители на предишния управленски кръг?

Това са въпросите, по които трябва да бъдат оценявани. Не по внимателно написаните концепции, а по готовността им да прекъснат системата, която ги е извела напред.

ВСС не е център за реабилитация на старата власт

Висшият съдебен съвет не е трибунал за миналото. Но изборът му не може да бъде упражнение по институционална амнезия.

Кадровият орган не трябва да бъде награда за вярна служба към предишното ръководство. Не трябва да бъде и следващата спирка в кариера, ускорявана чрез административни назначения, командирования и съсловно влияние.

Новият ВСС ще има смисъл само ако в него влязат хора, готови да прекъснат практиките, които превърнаха конкурсите в чакалня, командироването — в повишение без титулярност, а заместническите постове — в асансьор между нивата.

Красимира Филипова, Сийка Милева и Владимир Николов искат да решават бъдещето на прокуратурата.

Преди това трябва да обяснят собственото си минало.

Защото въпросът вече не е какво обещават.

Въпросът е какво олицетворяват.

Екип 19минути