Как да постигнем щастие и колко голямо може да бъде реално то? Защо Дневникът на победите е първата крачка

Пред началото на всяка нова година си пожелаваме да бъдем по-щастливи – самото пожелание Честита нова година съдържа старата дума за „щастлива”. Хората обаче имат навика да се влюбват в негативните емоции и да драматизират, категорични са психолозите. Как наистина да бъдем по-щастливи е темата на нашия днешен лайфхак.

Щастието е баланс и съвкупност от състояния, които създават удовлетвореност. Да го наречем Вътрешна усмивка. И от нас се иска да пожелаем да бъдем щастливи, освен да разчитаме на работата на хормоните, които ни карат да бъдем радостни.

Сиреч, щастието не е магия (по Глория). То е мислене. И е работа – наша и на природата. Психическа и физическа.

Няма абсолютно / пълно щастие, има само достатъчно!

Първи признак за хората, които имат някакъв къс щастие е нещо, което при соца беше едва ли не обидна дума. Егоизмът.

Здравословният егоизъм е нашето истинско АЗ. Как работи?

Вземам за себе си по безопасен начин, без да карам другите да страдат и съм щастлив, благодарен съм и съм спокоен.

Няма нищо общо със звездомания или други крайности

Негова основа са здравословните отношения с родителите на всяка възраст.

До 7-годишни сме като техен скенер и така формираме житейските си стратегии. Както и повечето неща, които могат да ни пречат в целия наш живот – неувереност/нерешителност, ниска самооценка, интертност/апатия, плахост....

На колкото и да бъдем години, тези отношения са ни важни:

Критикуващите родители правят децата си незрели и зависими личности. Забелязващите и подкрепящите родители „произвеждат” самодостатъчни, зрели и щастливи хора

Просто, но вярно.

Разделите с родителите също влияят ярко на щастието или липсата на щастие и в късни години.

От тях, като поведение и прояви, се учим как да бъдем щастливи – ако не ни дават достатъчно внимание, ще се правим на ярки, докато не се докажем и ни признаят, или пък ставаме апатични и ни липсва жизнена енергия, което води до ограничено развитие. Ако ни дават предостатъчно внимание – развиваме обратната зависимост. И резултатът пак не е ОК.

Травматичното детство обаче не е задължителна причина за липса на щастие.

Когато вече сме възрастни, трябва да поемем отговорност за живота си: да намерим момента да стартираме сами по себе си, забравяйки критики, принизяване, липси и т.н. и да се справим.

А иначе диалог с родителите – особено въоражаемите вътрешни, за които доста сме писали, можем да водим и в собствената си глава, мислено. Да им казваме: „Не ме оценявате, не ме харесвате, но аз направих своя избор и се чувствам супер”.

Всяко зло за добро – може детските травми всъщност да ни помогнат да постигнем своя щастлив баланс.

Това става на базата на нашата изработена с опита и мисленето самооценка.

Повишаването на вътрешната самооценка идва от доказаните успехи / справяния, което я прави адекватна по „възраст, пол, занятие”, забелязвайки и отбелязвайки хубавото, доброто, класното у нас. И е важно да не го принизяваме като „недостатъчно”, тъй като това вече е негативно мислене. Като всяка друга алчност.

Ако родителите не са ни научили на това, т.е., ако не са ни хвалили с повод, трябва сами да се научим на този тип мислене и да работим въру себе си.

Може да става и като започнем да поддържаме свой личен  Дневник на победите: всеки ден записваме 3-5 минипобеди, правим го 2 седмици, след това връщаме назад и препрочитаме, после продължаваме още 2, пак се връщаме и постепенно самооценката ни става адекватна и по-висока.

А понякога дори леко завишена, което пак е здравословно.

Звучи странно, но съвременната психология ясно обяснява защо:

Можем да помогнем за развитието на самооценката и на щастието на най-близкия или най-близките ни хора, като изградим взаимни ценности на базата на взаимната подкрепа. Това прави отношенията, освен щастливи, и качествени.

А щастието е едно от малкото неща, които споделени не намаляват, а се умножават!

Може да си направим дори обща класация на ценностите – например първо кариера, после семейство, накрая опознаване на света или точно наопаки.

Генетично ни е заложен непрекъснат стремеж към развитие – лично, кариерно и т.н. И, ако не го правим, ставаме нещастни, поради усещането за непълноценност, при това комплексна, оттам идват психологически, прерастващи във физически проблеми и заболявания.

Щастието / удовлетвореността от живота / реализацията / самооценката зависи и от парите, тъй като без тях в съвременния свят няма как да се постигне баланс. Т.е. щастието е И в парите

Най-важен за постигането на всичко е отговорът, честен, искрен и личен на всеки сам пред себе си: Какво всъщност искам?

Възможно е някоя неуспешност – например нямаме кариера, но имаме чудесно семейство – или обратното, да ни прави щастливи, балансирани и удовлетворени.

Ако сме наясно със себе си и държим на избора си, това е достатъчно.

Както казахме – няма абсолютно, т.е. пълно щастие. Има само частично. Но достатъчно.

Важно е да имаме стремежи като непостоянни точки – стигаме до края на етапа, който сме си поставили като цел. Въпросната точка. Чувстваме се удовлетворени.

И после поставяме нова точка. И пак поемаме къчм нея напред и нагоре. После постяваме следваща. „И така до края на света”, както се пееше в онзи тв химн.

По терминологията на Дневника на победите – всяка достигната точка е етапна победа.

Отмятаме и продължаваме към още неосъщественото щастие, което следва вече постигнатото.

Вместо да се тормозим какво не ни достига и от тази алчност да завиждаме, а значи да мразим някой, който го е постигнал.

И още нещо!

Щастието е и отговорно отношение към физическото и психическото здраве. За да имаме време за всичко останало....

На първо място, за да имаме всичко това – основна роля има качественият, здрав и достатъчен сън.

Празниците са чудесен момент да поставим началото на този напълно постижим лукс.

За да бъдем щастливи не е необходимо нещо особено. Трябва да правим това, което ни прави щастливи – независимо дали иде реч пари, любов, приятелство, кариера, пътешествия, изкуство. Ето толкова е просто.

Ако някога си задаваме въпроса: Защо никой не ме обича, проблемът ни е със света. Щастието е заразително и за да го има, трябва да работим активно за него, в това число и заедно с другите. Въпрос на споделеност и взаимност.

Борис Ангелов