Краят на ерата: 42 години край басейна на хотел Бевърли Хилс

Когато хотел „Бевърли Хилс“ затвори врати през 1992 г., Ървинг В. Линк беше прекарал 42 години в игра на джин ръми и слънчеви бани край басейна му. От момента, в който открил хотела през 1950 г., дните на Ървинг били добре подредени и предсказуеми.

Всяка сутрин в седем часа той се разхождал от дома си в по-ниските части на Бевърли Хилс; влизал през главния вход на хотела; завивал надясно в лобито и стигал до „Поло Лаундж“. Често той и домакинята, Бернис Филбин, били първите двама там и водели учтив разговор, преди Ървинг да заеме своето място в кабината и да поръча закуска. После, около девет часа, той се връщал през лобито и слизал по извита, облицована с килим стълба до долния коридор, където спирал, за да поздрави хората в магазините на партера, преди да премине през стъклената врата в края на коридора, водеща към басейна. Там Ървинг прекарвал времето си, като се печял на слънце, преобличал се в кабината си и играл джин с гости на хотела и приятели.

С изключение на кратък период в началото на 60-те години — когато по същество бил изгонен от „Поло Лаундж“ от Боби Кенеди — един ден на Ървинг бил почти точно като предходния. Към края на 1992 г. той беше прекарал приблизително 15 000 дни край басейна, без никога да се научи да плува. „Мисля, че съм създание на навика,“ казал той на Адам Гопник. Но един ден новият собственик решил да затвори хотела за ремонт и Ървинг бил принуден да си зададе — заедно с Гопник — нов въпрос: Къде да отиде сега?

На 30 декември обаче султанът на Бруней, който притежава хотел „Бевърли Хилс“ от 1988 г., решил да го затвори — по причини, които за някои служители на султана са ясни и разумни, а за други, които са работили при него до 30 декември, изглеждат мъгляви и ирационални. Официално хотелът ще бъде затворен за две години за ремонт — „двадесет и четири месеца“, както предпочитат да казват хората на султана — но има хора, които смятат, че затварянето може да продължи много по-дълго или дори да е завинаги. Ървинг сега трябва да намери друг начин да прекарва дните си, като Луи XIV, изгонен от Версай и скитащ из чужди замъци.

„Султанът е единственият собственик на хотела през последните четиридесет години, който не е бил мой близък приятел,“ казал Ървинг една сутрин в последната седмица на декември, докато закусвал в почти празния вече „Поло Лаундж“. „Мени Боренщайн, Бен Силберштейн, Марвин Дейвис — играх карти с всички тях. Желая си само султанът и аз да можехме да седнем заедно. Опитът ми с владетели е по-голям, отколкото си мислите. Един път имах махараджа за топъл личен приятел. Сега, наблюдавайки политиката на султана, бих казал, че е изключително проницателен бизнесмен.“ Ървинг леко, тъжно, играел с банан и гранола. „И в дългосрочен план трябва всички да вярваме, че тази пауза ще се окаже изключително проницателен ход и ще бъдем благодарни, когато започнем отново след две години. Ако е проницателен, обаче, аз все още не разбирам как точно. Пресмятам го в главата си много често и проектът не излиза на сметка с това, което е платил, с инвестициите, които ще трябва да направи, и колко трудно ще е да събере отново този — великолепен ансамбъл от личности, спомени и асоциации.“ Той гледал през прозорците от пода до тавана към дървото пипер на терасата на изоставения „Поло Лаундж“. „Разбира се, всички ние се учим на нещо ново,“ продължил той. Под „ние“ Ървинг имал предвид редовните посетители на хотела, които сега са лишени от присъствието му — група, за която той е неофициален, безвъзмезден председател, като е дал на всички им „кралски титли“: Свен Петерсон — Принцът на басейна, Бернис Филбин — Кралицата на Поло Лаундж, Крис Дън — Коронният принц на паркинга. „Учим се на едно ново нещо: че ако си султан, няма значение колко си проницателен. Ако си султан, можеш да правиш каквото искаш. Проницателността по някакъв начин не е твоя грижа в живота.“

Ървинг е част Майер Волфшийм, част полковник Стинго и осем части всичко, за което дядо ви във Форт Лодърдейл би мечтал, ако можеше да се откъсне от баба ви. Той е безспорно най-добре облеченият осемдесет и седем годишен в Америка — слаб, с красиви почти сребристо-бели коси, чаровна бяла мустака, напомняща за харизматичните актьори от 40-те години — Сезар Ромеро или Дъглас Феърбанкс-младши, и гардероб, който винаги открива нови висоти на рококо елегантността. Оценката му към фините дрехи е почти незасегната от нарцисизъм. Когато види стар приятел, който току-що е пристигнал и носи, да кажем, бял ленен костюм с синя риза и вратовръзка с цветен принт — нищо особено — Ървинг, облечен в черно кашмирено едуардианско палто, шоколадови ръкавици и шал от камилска вълна, може да спре преди да премине лобито и, след топло ръкостискане, да каже: „Не исках да приближа веднага. Исках да се насладя на прекрасния костюм, който носите, и да наблюдавам как сте го аранжирали перфектно.“

В последния вторник на декември се срещнах с Ървинг в хотела (бяхме станали приятели няколко години по-рано), качихме се в златното му Лексус и тръгнахме на обяд в „Бистро Гардън“. По пътя, в най-добрите традиции на Бевърли Хилс — осем блока — Ървинг започна да си мърмори под носа. „О, дните намаляват до няколко ценни,“ пее тихо, докато чакахме на светофара и гледахме пустите улици. „Мисля да се преместя в „Бевърли Хилтън“. Виждали ли сте го? Бялата сграда на булевард Санта Моника. Мерв Грифин го притежава, изглежда обещаващо място. Ще съм благодарен за мнението ви. Мисля в момента да закуся в „Сентъри Плаза“ и след това да се преместя в „Бевърли Хилтън“ за играта на джин следобед.“ Мисълта да разчупи деня си го тъжела малко и потънал в мълчание, докато не забелязал едър мъж с проницателен вид, който бавно се изкачвал по Canon Drive. „Това е много добър мой приятел,“ казал той. „Един от най-умните бизнесмени и адвокати в Калифорния.“ Той забавил колата и дал сигнал с клаксона. Мъжът спрял и се обърнал внимателно. Когато видял Ървинг, се усмихнал и махнал официално с ръка. После продължил. „Това е легендарният Сидни Коршак,“ обяснил Ървинг. „Той беше адвокатът на Хофа и участва в моите тъмни години, за които ще разкажа някой ден.“

Източник: newyorker.com

Наталия Каменова