Ним с Колизеума и коридата е прекрасната тайна на Прованс (ВИДЕА И ФОТОГАЛЕРИЯ)

Когато сериозно говорим как България е трета по антично наследство след Гърция и Италия, чужденците ни се смеят – в повечето случаи тайничко, от учтивост, защото французите например си представят своя Ним. Където е вероятно най-големият Колизеум извън Рим. А недалеч е градът Арл, за който ви разказахме миналата година – също със своя колизеум. И двата са в пъти по-големи от нашия половин античен театър в Пловдив, достроен в голямата си част при соца, който го открива и го експонира, добавяйки бая нещо към оригиналните останки.

Ним обаче е по-хубав от Арл, защото е много по-интересен. Голям късмет е, че попаднахме там точно в късната петъчна сутрин, когато центърът, отлично планиран по времето на Наполеон, както в повечето френски градове, е окупиран пешеходно. Преди да ви разкажем защо, само ще споменем, че генералисимусът – градостроител е решил да бутне римската стена на Ним, за да прокара любимите си широки булеварди.

И така, пристигнали в Ним с влака от Марсилия, влизаме през ларгото открасивата стара гара, декорирано с оригинални водни каскади и приятни заведения, стигаме до кръглия площад с могъщ паметник в центъра на композицията, зона, посветена на славните местни вина от долината на Рона вдясно, а до нея задължителната за центровете на френските градове ретро въртележка, с впечатляващ паметник на бика вляво, и попадаме на главната улица. Пред импозантната Съдебна палата улицата е окупирана от сергии. Първо решаваме, че днес е пазарният ден, но забелязваме, че на всички красиво направени сергии всъщност се продават предимно неща, свързани с бикоборството.

Тук коридата се нарича фериа, но си е същата, както в близка и съседна Испания, както ще се убедим малко по-късно. Засега зяпаме кърпите като пионерски връзки – алени на цвят, предназначени за мъжката публика и ветрилата за дамската, тишъртите, чантите и всичко останало, което местните продават, свързано с основната атракция на деня и на града изобщо.

Арените, както тук наричат своя колизеум, е вляво и пред входа й се вие опашка. Атмосферата е допълнена от спокойните разходки на полицаи в ретро униформи върху техните красиви коне, от свирещия под сянката на малкото дървета оркестър, също в специални носии.

Решаваме и ние да се наредим на опашката, защото кога друг път човек инцидентно ще попадне на корида. В Испания много от арените за бикоборство бяха превърнати в търговски комплекси – в Барселона например точно в такъв се премести местното ни Хепи, и какво ли не – даже в спа-центрове.

След като грижливо сме пребъркани от як охранител, бързичко се качваме по римските мега огромни стълби, за да намерим възможно най-добро място на античния стадион.

Шоуто наистина е увлекателно и въпреки непрестанните въздишки и охкания на присъстващите дами, трябва да кажем в интерес на истината, че на нимската фериа не ръгат биковете с истински и смъртоносни копия и ножове, а с някакви пластмасови колчета, които най-често просто отскачат от тях.

Затова пък танцът на тореадорите, матадорите и оставалите на пясъчната арена впечатлява десетките хиляди зрители, особено когато оркестърът на арената остави в тишината да се чуват само бойните викове на хората и пръхтенето на животните.

Плащовете, които бързо се размахват, са както червени, така и розови, униформите са като на кино, изобщо – всичко е „като истинско”.

Поради пека – макар да е едва 11 часа на слънце температурата вече е ударила повече от 28-те градуса на сянка, не е препоръчително човек да кара повече от половин час на Арените.

Излиза, свърва покрай облото мащабно здание на три-четири етажа, построени още по времето на Август, и започва поредица от кафенета и ресторанти по улицата, водеща към съвременния символ на града, за който ще разкажем след малко.

Преди това сядаме да изпием чаша шампанско – тук най-много се пие Perrier-Jouet, а цената дори в харесаното от нас гранд-кафе на Борсата е 9 евро. Бирата е 4, виното е 5.

Заведението е от времето и в духа на прочутите парижки кафенета със сецесионния си стил, червените кожени дивани, дървенията и кристалните осветителни тела, с огромния тезгях и дългите престилки на келнерите.

Заради фериата има специално направен тъмнозелен външен бар, както и пред всички останали заведения в околността.

Съвзели се, продължаваме нагоре до следващото ларго, където е споменатата друга най-известна сграда в Ним. Тя е на „местното НДК” – Carre D’Art. За проектирането му е проведен световен конкурс – за разлика от столичната ни, местната община си е давала и продължава да си дава сметка колко много туристи и приходи носи съвременната архитектура. В конкуренция за обекта са двама от петимата най-велики архитекти на нашето време. Норман Фостър печели срещу Жан Нувел. Но местната община мисли – поверява друг обект в града, за да има да покаже и творение на Нувел – бранд, привличащ милиони фенове на архитектурния туризъм.

Срещу съвременната сграда с много стъкло е разположен огромна римска монументална сграда.

Площадът около нея е пълен с прекрасни заведения, но ние влизаме в първата пряка, за да намерим истинска сянка.

И сядаме в пълно бистро, което сервира местна кухня. Избираме най-типичното от нея – Руй, което – както любезно обяснява съдържателят на семейното заведение, е тукашният вариант на айоли – характерния за Ривиерата обяд с бяла риба, варени картофи и яйце, майонеза, което се сервира с проста багета – ние й казваме франзела, а тук – и с хубавата местна вода от чешмата в елегантна гарафа.

Както в нашето ресторантче на име Бистрото на леля Агнес, така и в съседните приятни местенца по тясната средновекона уличка, успоредна на главната, цените са като в средните софийски ресторанти, а някои неща са не само по-качествени, но и по-евтини: от шампанското, кроасаните и франзелите до телешкото и наистина пресните риби – морето е съвсем близо.

Слизайки надолу до основната пряка на главната, тръгваме да видим така прочутия площад на кметството и попадаме на чудесна пиаца, изпълнена с масите и чадърите на заведенията, с униформен в шарено оркъстър, който свири мелодичен джаз и с един прекрасен истински бутик за занаятчийски сладолед. Където също не знаеха – както и на 99% от подобните места в света, че киселото мляко не е гръцко, а българско. Апропо, и сладоледът с несравнимо по-добро качество е на софийските цени за нещо много по-нископробно у нас.

Нашият половин ден в Ним е към края си и по каменните пешеходни улички се озоваваме отново на Арените за още няколко хубави снимки, които със Светлината и Небето на Прованс – онези сили, които са довели тук най-известните художници да създадат най-прочутите си картини, стават истински произведения на изкуството.

Наистина не ни се тръгва, но ни чака около час път със скоростния влак до регионалния център на Юга – Марсилия, където скоро ще ви заведем с наш разказ.

Борис Ангелов