Вътрешното дете: Как пречи и как може да помага?

Често споменаваме Вътрешното дете в текстовете си за душата. Но още ни питат какво е то, как да го усешаме и как да се справяме с него. Най-общо Вътрешното дете може да се определи така: Как детският опит за вземане на решения е интегриран в нас. На това сме посветили и нашият днешен лайфхак.

Освен Вътрешното дете и Вътрешния родител, трябва да сме наясно какво още държим в себе си:

По един Аз от всяка сменена работа

По един Аз от различните ни социални роли

Ние сме били всички тези личности / персонажи в живота си и това ни е донесло опит, с който мозъкът непрекъснато работи според различните ситуации и решението му кого да извади на преден план.

Много от реакциите ни са обусловени и са обобщения именно на вътрешното ни дете.

То събира в себе си онова, което ни безпокои, независимо от възрастта – завзема властта, вместо възрастния разумен човек и ни кара да се държим по определен ирационален начин, като ни създава проблеми.

Тригер – да го наречем дразнител, ни заставя да забравяме всичко и да реагираме по инфантилен начин.

Много често обратната връзка – онова, което ни казват другите, когато ни наблюдават, е: какво ти става / не се дръж като дете...

Друга изява на вътрешното дете са вредни навици.

Например: знаем, че не бива да ядем много или определени неща в късен час, но го правим, въпреки това, защото като деца хубавото хапване ни е било едно от малкото осъзнати удоволствия

Повтарящо се ирационално поведение.

Не правим това, което искаме, а нещо, което „само се получава”

Сложно ни е да се контролираме: да се спрем, да се ограничим, да се съобразяваме. Точно, както се държат малките деца.

Как се справяме?

Първо, трябва да можем да се наблюдаваме доброжелателно.

Примерно: често си казваме – „провалям се, когато някой ме критикува”.

Второ, сещаме се кога не сме се провалили, въпреки това

Трето, следващия път, когато ни се случи, се приемаме критиката, но тя вече не ни пречи да вървим напред и не се проваляме - вече сме възрастни, поели отговорност, т.е. зрели хора, които не обвиняват другите за проблемите си и се контролираме

Други примери, които ви предлагаме като информация за размисъл:

Правя това, само когато съм си вкъщи....

Най-често може би се случва да вярваме в „приказки”, въпреки че осъзнаваме, че е нещо илюзорно или казано на възрастен език: измама / самоизмама. Пример за това е фишингът в нета с „получаване на милионно наследство” от африканска страна, на който толкова много хора се връзват и изпращат обратно „само няколко хиляди лева / евро”, като не получават нищо.

Вътрешното дете може да има терапевтична роля за психическото здраве, ако се появява – много рядко – като антидот срещу цинизъм и самозабравяне. Има си и специални медитации за изваждане на вътрешното дете в определени в моменти

Например възбуждане на телесната памет – при безсъние да възстановим детската си представа за спокойствие, за да си върнем добрия спокоен сън.

По същия начин може да се възроди детското усещане за празник / радост, или за победа.

Принципно ритуалностите – примерно украсите за Коледа, целят да предизвикат и във възрастните именно такива реакции – приканват ни да преживеем отново подобни на детските радостни емоции, за да се облекчим и да се отпуснем.

И, при успешна терапия, да си разрешим да се радваме.

Споделеният смях, особено като кикот, който пречиства психиката, също е проява на вътрешното дете, която е много полезна.

Пълно отричане на вътрешното дете има при пубертета, когато то се чувства като бреме, но това също е незряло.

Иначе, чувството за срам по принцип е инфантилно и най-често е плод на погрешно възпитание – преживяваме го, когато ни се изпречи нещо, което не познаваме – логично ни плаши и не можем да реагираме на него по зрял начин – нещо, което не можем да „преварим”.

С опита се получават различни стратегии и защити, които ни позволяват да не попадаме в такова състояние

При тригери като силен страх, автоматично се вкюлчва първо механизмът на вътрешното дете – дори напикаване – до момента, в който се овладеем и осъзнаем, че нямаме детския проблем – усащенето, че сме сами/изоставени/безпомощни.

Може проблемът да бъде и духовен.

Например – бабата ни не е умряла, защото ние сме й казали някога лоша дума или сме й създали друг проблем.

Черно-бялото мислене е инфантилно и води до детински решения, въпреки че ни изглеждат категорични на нас самите

Възрастният човек е способен да обмисли и да преосмисли / промени решението, защото знае, че има избор и не е длъжен да избира – свободата е зрялост, човек се чувства свободен, когато е зрял и е зрял, когато е способен. Защото СВОБОДАТА Е ОТГОВОРНОСТ.

Сърденето също е проява на вътрешното дете и не бива да се предава като възпитание на децата – спиране да се говори, цупене и т.н. По-доброто е да се обяснява: Аз се чувствам зле, когато ми се каже / направи това и това – без „ти”-обвинение

Людмила Петрановска