Защо си внушаваме, че сме „дефектни” и кой е лекът?

„Дефективност” – така психолозите наричат усещането на немалко хора за непълноценност, докато си задават въпроси от типа: защо не съм като другите / не съм достоен? Както сме писали и преди много важно е да си разрешаваме, а онези, които разсъждават по начина, който описваме, не го правят. Как се получава това и как се лекува – това е темата на днешния ни лайфхак.

Когато израстваме без липса на обич – понякога това е измамно усещане заради родителска липса на време или достатъчно внимание, това ни създава от малки чувството, че нещо с нас не е наред, че сме „дефектни”.

Ако го приемем, вместо да потърсим „ефекта на дефекта” и да се преборим със себе си за себе си, това остава инфантилен проблем за цял живот, развиван като доживотна ниска самооценка, затруднени всякакви отношения и психологочески заболявания плюс зависимости.

Защото човекът, който смята, че нещо не му е наред, превръща това в страхове – най-вече неведнъж описвания от нас страх от грешки, който е най-голямата грешка, както и страха от отхвърляне.

Понеже много хора, признават или не избират страданието и се привързват към негативните емоции като по-лесен път, изживяват се като жертви и с това оправдават неуспеха си, се получава крайно негативен не само психологически резултат, който завършва с болести и на душата, и на тялото.

Как се лекува човек и как излиза от подобен омагьосан кръг на примирение и инфантлиност, което е нещо много различно от смирение?

Първеят лайфхак е да потърсим в себе ефекта на дефекта. Тоест, как да използваме времето, което родителите не ни посвещават, за собственото си лично развитие, как да надраснем техните сенки и да утвърдим себе си в някоя област – спорт, кариера или семейство.

Това се получава като се научим първо да се влюбим, а после да обичаме себе си.

Каква е разликата ли?

Според психолозите влюбването е емоцията, а обичането е чувството – т.е. мимолетното се превръща в основа.

Тъй като имаме повече време за себе си, добре е да се постараем всичко в нас да стане привлекателно – от лицето, фигурата, аромата, до начетеността ни и кариерата. Това винаги дава ефекта на харесване от другите хора, а то е първата стъпка на комуникацията. Вече сме писали за 6-ТЕ СЕКУНДИ НА ПЪРВОТО ВПЕЧАТЛЕНИЕ, които железни врати отварят.

Когато съумеем искрено да заобичаме себе си, да поставяме себе си на първо място, да си разрешаваме и да си вярваме, това ще ни позволи да се харесваме, а и да бъдем заобичани и от другите.

Ще можем да превръщаме неусетно, а значи естествено запознанството в опознаване, привличането в споделяне, емоцията в чувство.

И добрата новина е, че никога не е късно да го сторим!

Борис Ангелов