Актрисата Латинка Петрова е родена на 1 януари 1944 година в Горна Козница. Тя завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф.Стефан Сърчаджиев. Заедно с нея са и Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Илия Добрев и Меглена Караламбова. Работи в Сатиричния театър в продължение на 29 години. Тя е и последния сценичен партньор на легендарния Георги Парцалев. Латинка нашумя с участието си в редица реклами за кампании за интернет,мобилни и домашни телефони. В края на 2010 година актрисата участва във видеоклипа към песента Алармата на Малина, Галена и Емилия , в който играе една от жителките на кооперация, в която всички жени се борят за любовта на един и същи мъж. Латинка е най-възрастната участничка в танцувалното шоу Дансинг Старс.

От кога е любовта ви към танците и защо решихте да участвате в Дансинг Старс ?

Вероятно тая любов е в ДНК-то ми, няма как внезапно да се прояви на 50, на 60 или 70 години. Танцът е театър на тялото, това е другата прелестна част на моята професия. Словото е едната страна  и там има специфична пластика. В танците, тялото трябва само да говори на хората. Това е едно ниво по-дълбоко от  театъра и именно това предизвикателство ме накара да участвам в танцувалното риалити. Приятно е, че приятелите ми ме аплодират, да не говорим и за пенсионерите. Всички колебания у близките ми хора отпаднаха и участието ми в минава в една закачка. За семейството ми у дома сега съм Фреди / от Фред Астер/. Сега ме глезят повече, а матриархата у дома почна да дава заден ход. Без да искам им дадох възможност да се развихрят в кухнята. Иначе всекидневният ми режим беше ясен и категоричен – от 6.30 до 9 часа – по три манджи, всеки ден. Сега нещата вървят по-елегантно и имам едно специално ухажване вкъщи.

Коя е най-добре справящата се двойка в шоуто?

Много ми харесва, че няма звездомания в екипа, който продуцентите са събрали. Няма вселенски претенции, а компания от пораснали деца. Това е много приятно. Всеки се тревожи за изпълнението си, воден от своето его, заради мястото, което заема в обществения живот. И това е разбираемо. Ясно е, че и всеки ще отпада, но надявам се да бъде с достойнство. В това шоу няма лоши очи, хора, които да завиждат. Део ми е много симпатичен, с тая деликатна и детска природа, която носи у себе си. Харесва ми как спокойно и мъдро приема, че е отишъл по-назад в класирането, с несвойско за българина благородство. И в комбинацията с пръгавината, таланта и идеите си - много ме грабва. Глория също е много красива – това са задължителни неща, особено за сцената. Те винаги будят любопитство и впечатляват от екрана. Истината е, че всички даваме максимума от себе си. Тука няма днеска ще се пестя, щото тоя танц не ми харесва. Мажем коленете и се мятаме в тренировките.

Какво ще кажете за партньора си на сцената Фил. Изтощава ли ви много на тренировките?

Той е перфекционист и аз мисля, че цял живот съм имала нужда от такъв даскал. Защото ние, актьорите, сме малко глезльовци, повече смях и почивка търсим. На един акъл сме с Фил, говорим на един език, въпреки разликата в годините, която няма никакво значение. Неговата строгост ме респектира, но той ми доказа, че тя е много важна и аз я заслужавам. Разчитам на неговата здрава ръка и знам, че никога няма да се спъна или да падна, защото той ме води изключително професионално. В трудни ситуации се справя деликатно, просто перфектно. Много ми е приятно той да бъде моя учител. Измисля нещата прекрасно, съобразява ги с мен, с танца и винаги намира миг, в който да ми даде отдих с едно „Оле”.

Вие сте и много добра певица, защо не се реализирахте в пеенето?

Аз така започнах, с пеене. Много обичах операта, сега също я обичам. Навремето проф. Бръмбаров каза, че ще направи от мен Кармен, ако млъкна за 3 месеца. Но аз не млъкнах, а отидох в Бюро Естрада и изпях Only You. Бях на 16 години, когато ме  пратиха да пея в салона на Хотел Балкан /настоящия Шератон/. Тъкмо бях завършила гимназия, защото бях тръгнала по-рано на училище и почнах да пея – с две-три фусти в гардероба и лисица около деколтето. В отсрещния салон на същия хотел идваше Лили Иванова. Това бяха най-елитните места за времето си. Лили беше като статуетка, без много движения, пееше Камино само със шепот, което е толкова трудно. Видях я, възхитих се. Аз обаче имах амбиции към театъра и на следващата година влязох във ВИТИЗ. Но не спрях да пея. През всички тия години имах концерти по случай 8-ми март, Деня на миньора, Деня на строителя, 1-ви май, 9-ти септември и какво ли още не. Страшно много пари спечелих тогава от изявите си. Имах 13 000 лв. хонорарен лист, когато хората получаваха заплати от 100 лв. месечно. Помня, че за един 8-ми март имах 19 участия . Успях да отида на 14 от тях, накрая ме боляха вече челюстите, защото и пеех, и играех, и разсмивах. Накрая на 14-тото вече не знаех къде съм и какво правя. Бях срината от умора. Всичките си пари дадох за пътувания по света. Аз нямам вили, имоти, просто пътувах. Тогава си позволих със собствени пари да отида в Миланската скала. Исках да видя къде е бил Верди, да усетя атмосферата и да чуя мъжа си, който пееше в радио-хора. По това време десетина български хористи ги бяха взели да пеят в Скала ди Милано и нашите мъжки гласове страшно се открояваха на сцената - истински, силни, наляти с кръв.


Вие бяхте част от трупата на Сатиричния театър, а сега имате възможност да преценявате ситуацията там, наблюдавайки отстрани. Какво е мнението ви за скандалите, които в последните месеци се вихрят в този театър?

В театъра в 21-ви век, в 2013 година не можем да лежим на стари лаври. Всеки ден трябва да доказваш, че си артист. На стари лаври, на „помните ли ме?", вече не става. Зрителят не иска да помни. Той днес си дава парите, влиза в салона и иска днес да те види колко пари струваш. А това, че навремето си играл, спомените от бала ти вече не вълнуват никого. Аз съм „за" всички да стоят на сергия и да минават през кастинг. Който те харесва, ще те вземе, това е положението. Няма я вече твърдата заплата. Преди, когато бяхме всичките равни и взимахме едни и същи пари, един работеше за 10 други. На всеки трябва да му се даде шанс да се доказва или да се провали. По мое време много хора не стигнаха до звездния миг да кажат: „Най-после играх. Най-после се почувствах актьор - за това съм учил, това ми е мечтата!". Такива дни бяха, когато аз бях на щат в Сатирата. Тогава не можеше да се местиш в друг театър. И на мен в Сатирата тогава ми казваха: „Ще си чакаш времето, тук е така". Е, чаках 9 години „на трупчета". И чаках да ми дадат роля, а не можех да се преместя. Сега вече си свободен да гравитираш, да те канят, да се доказваш ежедневно. На заплата вече не можеш да седиш и да чакаш, защото си част от хилядите труженици на театъра.