185 години Чайковски: в чест на композитора, дал на света най-емблематичните балети

*Благодарение на „Лешникотрошачката“, този руски композитор подари на света едни от най-обичаните коледни мелодии. Неговото „Лебедово езеро“ се превърна в неочакван символ на Августовския пуч от 1991 г., който предизвести разпадането на Съветския съюз. Балетите му препълваха театрите, когато импресариото Сергей Дягилев, който изведе руския балет на световната сцена, ги представи на западната публика. А дори онези, които не познават класическата музика, разпознават веднага вдъхновяващите начални акорди на неговия „Концерт за пиано №1“.

Говорим, разбира се, за Пьотър Илич Чайковски (7 май 1840 г. - 6 ноември 1893 г.)

Дете на Империята

Много велики композитори сякаш са родени с предназначение за музиката – бащата на Бетовен пеел в кралския двор, а този на Моцарт бил заместник-капелмайстор. Те израствали в изтънчена, аристократична среда. Историята на Пьотър Чайковски обаче поела по различен път.

Роден през 1840 г. в индустриалния град Воткинск в Урал, Чайковски произлиза от семейство, част от възходящата професионална класа на Руската империя. Баща му, Иля Чайковски, ръководел железолеярна – една от най-модерните металургични фабрики в империята.

По бащина линия семейството му води началото си от казаците на Малорусия (днешна Украйна), служили вярно на Русия още от XVII век. По време на Северната война, неговият прародител полковник Фьодор Чайка застанал на страната на цар Петър I срещу предателството на хетман Мазепа. След битката при Полтава семейството приело фамилията Чайковски и било прието в руската аристокрация.

Майчината страна на семейството добавила западноевропейска изтънченост – френски скулптори и австрийски офицери, сред които Михаел Хайнрих Максимилиан Асие, който при заселването си в Русия станал Андрей Михайлович Асие. Той достигнал ранг на действащ държавен съветник, равняващ се на генерал-майор.

Още от ранна възраст музиката изпълвала дома на Чайковски. Баща му свирел на флейта, майка му – на арфа и пиано. Семейството притежавало голямо пиано и механичен орган – оркестрион. Именно чрез него малкият Пьотър за първи път чул „Дон Жуан“ на Моцарт – впечатление, което останало за цял живот.

Първата му учителка по музика била Мария Палчикова – бивша крепостна селянка, която сама се научила да чете и свири. Француженката Фани Дюрбах, гувернантка от Санкт Петербург, пък му предала френска културна основа. Това съчетание от западноевропейско обучение и автентично руско наследство оформило художествения му светоглед.

Още като дете Чайковски проявявал дълбока емоционална връзка с музиката. Веднъж така се увлякъл, докато тракал ритми по прозорец, че счупил стъклото и сериозно си порязал ръката.

„В ежедневието хората го обичаха, защото усещаха колко дълбоко му пука“, спомня си брат му Модест. „Той беше толкова чувствителен, че и най-малкото можеше да го нарани. Беше като дете от стъкло.“

Тази емоционална интензивност по-късно щеше да усложни живота му – но и да захрани необикновеното му творчество.

От бюрократ до композитор

Иля Чайковски си представял стабилна кариера за сина си – в правото или държавната служба. На 10 години Пьотър постъпил в Императорското училище по юриспруденция в Санкт Петербург.

Въпреки строгата дисциплина, която го карала да се чувства изолиран, той бързо спечелил обичта на учители и съученици. Изумително е, че никога не бил наказван физически и не бил тормозен – нещо рядко за онези времена.

Дори в училище, съсредоточено върху правото, любовта му към музиката не стихвала. Макар да превъзхождал другите в музикалност, никой още не предвиждал до какви висоти ще стигне.

На 19 години завършил и започнал работа като чиновник в Министерството на финансите – уважавано, но скучно начало.

Но богатият социален живот на Петербург скоро го погълнал – срещал се с бъдещи поети, писатели и критици, посещавал салони, банкети и музикални вечери, и се отдал на хедонизъм.

„Аз, болнав невротик, не мога да живея без отровата на алкохола. Всяка нощ се напивам“, признавал по-късно. Този начин на живот, заедно с трупащите се дългове, влизал в конфликт с работата му.

На 21 години се записал в музикални курсове към Руското музикално общество – бъдещата Консерватория в Санкт Петербург. Бил сред първите студенти по композиция. Когато спрял да ходи на работа, никой дори не го потърсил. „Просто престана да се появява.“

Най-големият музикален талант в Русия

В консерваторията зрелият вече Чайковски започнал да разгъва истинския си потенциал. Създал първите си значими произведения – кантата по „Ода на радостта“ на Шилер и увертюрата „Бурята“ по пиеса на Островски. Те показвали способността му да съчетава западна и руска традиция.

Въпреки конкуренцията в артистичните среди, Чайковски предизвиквал възхищение, а не завист. Състудентът му Херман Ларош казал: „Ти си най-големият музикален талант в съвременна Русия. Всъщност – единствената ни надежда.“

С най-високото отличие на консерваторията – сребърен медал – той заминал за Москва, където започнал да преподава.

През късните 60-те и ранните 70-те години написал „Ромео и Жулиета“, определена от биограф като носеща основните теми на бъдещите му творби: драмата на несподелената любов, младежката страст и вездесъщата сянка на смъртта.

Обръщал се и към руската история и фолклор – в операта „Опричник“, вдъхновена от епохата на Иван Грозни. Премиерата в Мариинския и Болшой театър била, по неговите думи, „триумф, какъвто не съм си представял“.

Но не всички творби били приети с овации. Днес иконичното „Лебедово езеро“ първоначално било посрещнато хладно и добило слава едва след смъртта му.

Триумф и терзания

През 70-те и 80-те години славата на Чайковски нараствала. Концертите му се разпродавали. За „Увертюра 1812“, в чест на победата над Наполеон, император Александър III му връчил орден и покрил дълговете му.

Пътувал из Европа, където бил приветстван от личности като Вагнер и Лист. Посетил и САЩ, където дирижирал на откриването на „Карнеги Хол“.

Но личното щастие му убягвало.

Годежът му с белгийската сопрано Дезире Арто бил разтрогнат заради несъгласието на нейното семейство. Разбит, той излял чувствата си в пиесата „Романс“, опус 5.

На 37 години се оженил за Антонина Милиукова – негова бивша ученичка. Тя го обичала безрезервно, но бракът бързо се разпаднал. След три месеца той избягал в Швейцария. Не се развели, но и не живели заедно никога повече.

Спекулации относно хомосексуалността му не стихват. Макар да имал близки отношения с млади мъже и известни хомосексуалисти, сериозни биографи смятат, че привързаностите му били предимно естетически и интелектуални. В писмата си често се оплаквал от „склонностите си“ и се опитвал да ги потисне.

Утеха във вярата

С житейските бури и „стъклената си душа“, Чайковски намирал утеха в православната вяра.

Макар в младостта си да бил безразличен към религията, през 70-те и 80-те години се обърнал към нея. Изучавал Евангелието и се задълбочил в православната църковна музика.

Религиозните теми започнали да се появяват и в творчеството му – в „Шеста симфония“ звучи мотив от заупокойния химн „Со святыми упокой“. В „Увертюра 1812“ се включва тропарът „Спаси, Господи, люди Твоя“.

Композирал и за църковната литургия – „Литургията на св. Йоан Златоуст“ и „Всенощното бдение“.

Митрополит Иларион казва: „Той не просто е вярващ – той е дълбоко вкоренен в православната църква. Красотата и поезията на православното богослужение винаги го влечаха.“ Самият Чайковски споделял: „Любовта ми към православието е пряко свързана с дълбоката ми привързаност към руския дух.“

Наследство отвъд времето

Чайковски умира внезапно на 53 години по време на епидемия от холера в Санкт Петербург. Смъртта му шокира нацията. Императорът възлага на Императорските театри организацията на погребението и поема разходите. Панихидата в Казанската катедрала била толкова многолюдна, че мнозина не успели да влязат.

Животът на Чайковски показва, че никога не е късно да последваш истинското си призвание. Пътят към величието рядко е гладък, а страстта и страданието често вървят ръка за ръка с гения.

С творчеството си – съчетаващо западноевропейското влияние с руската православна душевност – той създава шедьоври, които продължават да трогват публиката по цял свят.

Днес балети като „Лешникотрошачката“, „Лебедово езеро“ и „Спящата красавица“ са в репертоара на всеки голям оперен театър. Те са недосегаеми за политиката и санкциите – вечни класики, които вдъхновяват и носят топлина.

И така, когато навръх Бъдни вечер чуете „Валсът на цветята“ от „Лешникотрошачката“, спомнете си за блестящия руски композитор, който подари на света такава красота – Пьотър Илич Чайковски.

Автор: Максим Семьонов