Долу ръцете от БНР и Маринкова!

Последните социологически изследвания показаха, че хората, които вярват на медиите са 20% повече от онези, които вярват на правителството. Вероятно това не е случайно.

 През всичките дълги 21 и половина години на прехода само една медия не изневери на журналистиката. Тя никога не тръгна след победителите, а винаги им казваше кривиците. Става въпрос за Българското национално радио.

Резултатите от тази политика личат и по рейтингите. За разлика от БНТ, която е трета в листата, флагманът на БНР - Хоризонт никога за толкова години не слезе от лидерската позиция, независимо от своите над 30 конкуренти само в София.

Тази популярност и верността на слушателите очевидно пораждат ревност у мнозина. Опитите да бъде подчинено радиото бяха неколкократни след 1989 г., но никога не се увенчаха с успех.

Напротив, по схемата: “Което куче ги е залаяло, все е подивяло”, не се намери политик, който да срази БНР. Даже Костов, наричан като премиер още Командира, който си бе наумил да сложи желан от него, но не и от хората на Драган Цанков 4 директор. За да слуша онова, което му харесва от онези, които харесва по Радиото. Това е грешка, за която със сигурност лидерът на ДСБ много съжалява. Защото никой не е спечелил война срещу медия.

Вълната на недоволство, тръгнала от Хоризонт точно преди 10 години, само четири месеца по-късно доведе до разгромния провал на Костов на изборите и до възкачването на Царя.

Като политическа рожба именно на Величеството, което донесе в България идеята и разбирането за толерантност, премиерът Борисов едва ли ще се подведе по онези, които призовават към погазване на БНР и линчуване на неговата най-ярка звезда поне през последните 15 години Лили Маринкова.

Ако за някого можем да бъдем убедени, че е журналист, че не изпълнява поръчки и че не си трае, това е точно тя и го е доказала повече от четвърт век зад микрофона. Покрай Лили и другите класици от Старата къща израснаха много от сегашните големи имена в занаята – от шефката на новините в групата на бТВ Люба Ризова, през Светла Петрова и Явор Дачков до Петър Волгин. Както и още много от гласовете не само на медиите, но и на обществото в България днес. 

Всички помним онзи страшен въпрос: “Не питаме какво е било времето, а защо са мълчали поетите му”. Днес, когато поети май не ни останаха, в тази роля се налага да влязат журналистите. Повечето от тях обаче си мълчат. Не и ние от 19 минути.