Днес се навършват 150 години от избухването на Априлското въстание по стар стил. Българската национална революция има много герои, но някои от тях са незаслужено забравяни. Затова споменаваме втори, благодарение на Българска история. Ето как рисуват портрета му колегите:
"В пантеона на Априлската епопея името на Павел Бобеков стои като символ на висока възрожденска просветеност и безусловна революционна отдаденост.
Роден е през 1852 г. в Панагюрище. Възпитаник е на престижния „Робърт колеж“ в Цариград, а впоследствие следва в султанското военномедицинско училище.
Бобеков владее пет езика (френски, гръцки, руски, турски и английски), но избира да говори на най-трудния от тях – този на националната революция. Завръща се в родния град през 1874 г. и става главен учител и председател на читалището.
Павел Бобеков става председател на местния таен революционен комитет, избран е за Хилядник, а при избухването на въстанието ръководи Привременното правителство. Неговата военна подготовка и висок морал го поставят начело на отбраната на въстаническата столица.
Паметни остават неговите разногласия с Георги Бенковски. Бобеков е далеч по-умерен от пламенния и авторитарен народен водач. Бенковски окръг иронично наричал Бобеков и Волов „граматиците“.
По време на кървавите априлски дни учителят революционер ръководи тридневната героична отбрана на Панагюрище срещу редовната армия на Хафъз паша.
Дори след падането на града, той не губи присъствие на духа – с шепа бойци успява да си пробие път в Балкана и извършва дръзко дело: освобождава пленените от чорбаджиите Каблешков, Волов и Икономов.
След потушаването на въстанието Павел Бобеков не спира борбата. Участва в Сръбско-турската война. В Букурещ става редактор на първия български всекидневник „Секидневний новинар“.
При обявяването на Руско-турската освободителна война той отново облича военната униформа и се зачислява като преводач в щаба на генерал Гурко, за да извърви пътя към дома като победител.
Съдбата обаче му отрежда кратък земен път. Покосен от тиф, Бобеков издъхва в Търново на 29 октомври 1877 г. – само месеци преди окончателното Освобождение. Последните му думи в прегръдките на майка му остават един от най-чистите завети в историята ни:
„Майко, аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна! Никога не допусках, че ще видя това! Умирам, майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дългът към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех!“
Поклон пред паметта на Павел Бобеков!"
Българска история
facebook.com
