БЕРЛИНАЛЕ’26:МИГРАЦИЯ НА ОБРАТНО

Павлина Желева специално за „19 минути“ Още в самото начало Берлинале предостави на публиката три различни филмови пътувания от Западна Европа към Азия и Африка.

Първото е на живеещият в Германия режисьор с турски корени Илкер Чатак, чийто впечатляващ Gelbe Briefe („Жълти писма“) разказва за трудното ежедневие на университетски преподавател и неговата съпруга, талантлива драматична актриса.

Второто е на Лейла Бузид, французойка с тунизийски корени, която с A voix basse („Шепнешком“) се завръща в родината си по тъжен повод.

Третото е на френския режисьор със сенегалски корени, Ален Гомис, който в 187-те минути на филма си „Дао“ показва пищна сватбена церемония в Париж и автентични погребални ритуали в Гвинея Бисао. Различни по стил и настроение в два от филмите („Жълти писма“ и „Дао“) двама или поне единият от родителите на относително младите режисьори са напуснали родните си места, за да създали семействата си в Германия и Франция. В третия („Шепнешком“) те са оставили дъщеря си да се изсели в Париж.

Днес, три пораснали деца решават да се върнат към местата, с които уж са свързани, но не познават достатъчно. Заглавието Gelbe Briefe („Жълти писма“) директно препраща към правната система на Германия, в която съдебните призовки и официалните уведомления се наричат именно така. Темата е остра - показва политическото преследване на двама интелектуалци, които не искат да му се подчинят. Не в някакъв измислен свят, не дори в някакъв от едно време, а в Турция, тук и сега. Всичко тръгва от отказа на звездата на известен театър в Анкара да се подчини на каприза на важен политически фактор, които иска задължителното селфи с нея. От този момент започват уволненията, нейното и на съпруга й като това ги лишава от средства за препитание. Преместването им в Истанбул само продължава агонията и поставя на изпитание /не/способността им да правят компромиси със съвестта си. Но животът надделява и (поне външно) ги пречупва. Интересното в този филм е, че всичко се случва на турски език, но филмът е заснет изцяло в Германия. Един път, заради финансирането, което е немско и втори път - заради избягването на компликации. Така Берлин се превръща в Анкара, а Хамбург в Истанбул. Това някакси успява да не дразни и зрителите, особено тези, които принадлежат на многочислената турска общност на немска земя. Ето как Илкер Чатак, носител на наградата „Лукс“ с по-ранния си филм „Учителска стая“ , продължава да се изявява като сериозен автор на немското кино. Връщането към корените му носи тревога, но и авторитет.

С A voix basse („Шепнешком“) Лейла Бузид, тунизийка и французойка едновременно, се появява в страната на своите родители, за да осветли темата за хомосексуализма там. Със стабилна професия и живот в Париж главната героиня Лилия се появява в родното си градче, за да почете починалия си чичо. Придружава я, интимната й приятелка, с която се чувства щастлива, но не смее да представи на семейството си. Научава, че чичо й е бил убит. И още, че въпреки брака му (за пред хората) неговата хомосексуалност е била „проклятието“ на живота му. Така Лилия се озовава между две тайни - своята собствена и тази на семейството си. Това я изправя пред избор - подчинение и страх или риск и свобода.

След успеха на „По-малката сестра“ на френско-алжирската актриса и режисьор Хафсия Херци, която първа сложи на масата проблема за хомосексуалността в мюсюлмански семейства, живеещи във Франция, този е вторият филм, който отново посяга към темата табу, но вече в самия Тунис. Правейки филма Бузид търси точния път към самата себе си - по сложния начин. Документалната сага „Дао“ на Ален Гомис, носител на „Сребърна мечка“ за по-ранния си „Фелисите“, е заснета с дълбока искреност, което я превръща в обяснение в любов към живота на цветнокожите общности. В изгнание - в Париж и у дома - в Гвинея Бисао. През 2018 Гомис погребва баща си в африканското му село. От тогава не спира да го помни. След снимачен период от само 20 дни, от които 10 във Франция и още толкова извън нея, той се озовава с над 200 часа материал. В него, в два паралелни свята, които съществуват едновременно - майка жени дъщеря си, а двете погребват баща й. Наблюдавайки ги, режисьорът се слива с енергията на общност, която не знае, не иска и не може да живее извън себе си. Така обратният път към дома се превръща в нещо много по-голямо от обикновена носталгия.