БЕРЛИНАЛЕ: ЖУЛИЕТ БИНОШ И ГАЛИН СТОЕВ – ПО СВОЕМУ СРЕЩУ ЗАБРАВАТА

Павлина Желева

специално за 19 минути

Няма как вторият игрален филм на американеца Ланс Хамър Queen at Sea да бъде възприет като поредното упражнение на тема „болест на Алцхаймер“. Този силен филм от официалния конкурс на провеждащия се в момента международен кино фестивал в Берлин се превърна в едно от най-обсъжданите заглавия за трудна житейска ситуация, показана с убедителен социален реализъм и изключителна актьорска игра.В историята, с възможност да вълнува много хора, къде ли не, са преплетени тревогите на четирима души – поостарялата вече Лесли, която заради прогресираща деменция не винаги успява да контролира мисълта си; вторият й съпруг Мартин, който споделя всичко с нея, включително и интимна близост в леглото; Аманда, дъщерята на Лесли, убедена, че поведението на Мартин не е нормално и дъщерята й Сара, която изживява първите си любовни трепети.

Градът е Лондон, мястото е типична английска къща с подходяща за разходки градина, има и старчески дом, обикновени улици и миниатюрно жилище на възлюбения на Сара.

Аманда смята, че непременно трябва да раздели майка си от мъжа й. Той обаче се съпротивлява - най-добре познава жена си, убеден е, че тя има нужда от всичко, с което е живяла (включително и от секс). Лесли няма думата – не е ясно, съзнава ли, какво й е се случва и защо.

Без да знае, точно, къде ще стигне, Аманда привиква полицията и социалните служби. Разчита, че ще й помогнат. Но нещата не се случват точно така.

Паметта на Лесли продължава да се топи. Един от персонажите умира, а зрителят остава изненадан  - защо точно той, а не някой друг?

Сниман като типична английска социална драма филмът въздейства с изключителна актьорска игра на Ана Калдер-Маршал и Том Къртни. Двамата носят достойно напредналата си възраст, даряват я с малки жестове и голяма любов. Между тях се лута уплашена жена на средна възраст - самата Жюлиет Битош.

Режисьорът Хамър каза в Берлин, че отличният й английски е първата причина, за да я покани за тази роля, лишена от блясък. От своя страна, тя, която, може да се снима къде ли не по-света, наистина допринася историята да звучи тревожно и смислено. Бинош откровено не го играе звезда и филмът печели от това.

Владеенето на един и същ език, но френският, е конкретната причина, заради която доста младата режисьорка Женвиев Дюлюд дьо Сел от Монреал и не толкова възрастният Галин Стоев, също режисьор, но Варна да се съберат в проекта „Нина Роза“. Показана в официалния конкурс на Берлинале, тази интересна по производствената си структура копродукция между Канада, Италия, България и Италия, стана причината в огромната зала на Филмпаласт да се чуе не малко българска реч (подобно нещо не се беше случвало от времето на „Авантаж“ на Георги Дюлгеров, първата е единствена наша „Сребърна мечка“, при това от далечната 1978).

В „Нина Роза“ България е избрана с цел – тя представлява определена екзотика. Преди години българите са я напускали. Сега, случайно или не, някои от тях се връщат. За да си я припомнят и ако успеят - да я съпреживеят.

В случая, става дума за куратор на художествени произведения, отдавна сменил София с Монреал, а името Михаил – с Мишел. Човекът притежава фин усет за изкуство, сдържан е и не особено приказлив. От 28 години не се е прибирал - не, защото не е могъл, а защото не е искал.

В неизвестно за широкия свят село живее дете „чудо“, което рисува така, сякаш си „говори“ с космоса. Михаил-Мишел се уверява, че творбите на 8 годишната Нина са истински. Но също, че хората не са се променили, че поп шлагера от соца „Една българска роза“, който той винаги е ненавиждал, продължава да звучи в главите им. Трудно, но все пак се среща със сестра си, която не може да му прости, че я я изоставил (в ролята Светлана Янчева). Стоев изпълнява ролята си без почти никакви реакции, може би, за да не изглежда нелепо. Откупува картините на детето от чевръста италианска галеристка и така изпълнява поставената му от канадския началник задача. В този смисъл всичко е нормално, ако не беше ожесточената съпротива на Нина - тя не желае да напусне селото. Боите, с които рисува са от естествени материали и ги има само в него. Михаил-Мишел се връща в Канада, но вече е разбрал – късането на корените днес вече може да се изправи пред категорично „не“.Филмът явно търси промяната в искането да забравяш. Вече май е важно да си там, където можеш да помниш.

Темата е актуална и, под различни форми, присъства и в други филми от  конкурса на Берлинале. Това, за което искрено съжалявам обаче, че симпатичната емоция, която предизвиква е опакована в толкова много етно станиол. Вероятно, за да се услади на зрителя, а защо не и да го умили.

Няма лошо, стига да не беше по по-лесния начин.