Отлично немско кино на феста Берлинале

Павлина Желева

„Умиране“ на Матиас Гласнер и „От Хилде, с любов“ на Андреас Дрезен са двата немски филма, които защитиха авторитета на домакините на 74-то издание на фестивала на световното кино Берлинале, който върви в момента.  

Действието на първия филм се развива в днешни дни, а на втория - по време на нацисткото минало на Германия. ВИЖ СНИМКА ТУК!

Дванадесет години след успеха на филма си „Милост“, в който една жена неволно блъска с кола младо момиче и се измъчва от възможността да не си признае греха, роденият през 1965 в Хамбург Гласнер предлага нов колективен портрет на семейство. Този път с тежко болни родители и трудно живеещи деца. Герд е засегнат от бързо развиваща се деменция, а съпругата му Лиси също е на прага на смъртта. Те са родителите на Том и Елен, той - не винаги доволен от себе си диригент на оркестър, а тя – артистична, но алкохолизирана жена, изкарваща прехраната си като дентален асистент.

„Филмът е за живеенето по време на умиране“ – така Гласнер представи творбата си в Берлин. „Историята е вдъхновена от собствения ми живот и по-специално от този на моите родители, които преди да си отидат окончателно, умираха години наред. Опитвам се да си отговоря на въпроса, как и защо не бях в състояние да им помогна.“ Разделен на отделни „глави“, близо тричасовият филм безстрашно се хвърля в болезнени откровения, по време на които става ясно, че децата са били недолюбвани от родителите си, поради което интимните им светове са белязани от хаос. Все пак, най-голямото страдание остава за автора на музикалното произведение „Умиране“, който с упорство и често с комичен педантизъм, организира самоубийството си. Независимо от тежката си тема, филмът утвърждава смисъла да се живее.      

По-скромен като форма, но далеч не безинтересен в трактовката на миналото „С любов, твоя Хилде“ на Андреас Дрезен е посветен на осъдената на смърт през 1942 млада комунистка Хилде Копи. Не съвсем осъзнато, а най-вече заради любовта на живота си на име Ханс, тя застава на страната на младежката съпротива срещу нацизма. Последната обаче не стига по-далеч от тайното разпространяване на листовки и опити за радиовръзки с Москва. Далеч от пропагандни внушения за дейността на кратко просъществувалото младежкото звено „Червеният оркестър“, филмът показва прочувствени моменти от пребиваването на Копи в затвора, където тя ражда дете, но не успява да се спаси от гилотината. В крайна сметка, в съзнанието на зрителите остава спомена за едно непознато от днешна гледна точка някогашно младо поколение, пожертвало себе заради красив, но невъзможен идеализъм.  

Определено впечатляващи, екзотичните акценти тази година се концентрират в няколко любопитни заглавия като: „Черен чай“ на родения в Мавритания, но живеещ във Франция Абдерахман Сисако („Тимбукту“, 2014), „Нуждата на пътешественика“ на южнокорейския майстор Хон Сан-су и  „Шамбала“ на Мин Бахадюр Бхам, философ, антрополог и режисьор от Непал. Отказът на чернокожата Ая да се съгласи на брак с човек, когото не обича, да напусне родната си страна (Бряг на слоновата кост), а оттам и континента Африка и да заживее в Китай, дават повод на Абдерахман Сисако да обърне поглед не само към философията на чайните церемонии, но и към културните различия на две твърде различни раси. Ая се влюбва в женен китаец, който обаче освен жена има и деца. Деликатно споделеният финес в отношенията между двамата е гарниран с реакциите на околните, в които има и консерватизъм, и расизъм, и носталгия към дома. Все пак, доминиращата нотка на филма „Черен чай“ остава свързана с преклонението към достойната душа на африканската жена, успяваща да запази себе си в сложната плетеница от културни различия и чисто мъжките, пък били те и китайски, страхове.

 От своя страна, великолепната Изабел Юпер отново е влязла в изтънчения свят на майстора Хон Сан-су, този път като чужденка, може би от Франция, а може би не. Благодарение на един детски касетофон тя успява да спечели малко пари по време на неясно кога започналото и още по-неясно, кога ще завърши нейно пребиваване в южнокорейски град. С две думи, тя дава уроци по френски език като в същото време, в компанията на млад китайски студент и млечно оризово вино се опитва да проумее съдържанието на разпилените по градските стени поетични строфи. „Нуждата на пътешественика“- красива поема за фланьорството без цвят и националност.

И най-сетне – предългият „Шамбала“ не оставя спомен за много кино, но пък изсипва тонове етнография. Подозираната в изневяра бременна Пема се опитва до докаже на мъжа си своята невинност, изминавайки километри из заснежените хималайски планини. Пунктуално ритуален, и този филм издига женската мъдрост над мъжката подозрителност. В този смисъл и тазгодишното „Берлинале“ продължава да напомня, че днешното кино продължава да се занимава с най-вече с реабилитацията на социалния и човешки статус на жената.