На 91 г. си отиде легендата на френския екран Брижит Бардо

Бриджит Бардо – френската актриса и певица, която се превърна в международен секссимвол, преди да обърне гръб на филмовата индустрия и да стане активист за правата на животните – почина на 91-годишна възраст.

„Фондация „Бриджит Бардо“ с огромна тъга съобщава за смъртта на своята основателка и президент, мадам Бриджит Бардо – световноизвестна актриса и певица, която избра да се откаже от престижната си кариера, за да посвети живота и енергията си на защитата на животните и на своята фондация“, се казва в изявление, изпратено до Агенция Франс-Прес в неделя, без да се уточняват мястото и часът на смъртта.

Бардо добива международна слава с филма от 1956 г. „И Бог създаде жената“, написан и режисиран от тогавашния ѝ съпруг Роже Вадим, а през следващите две десетилетия олицетворява архетипа на „секс котенцето“. В началото на 70-те години обаче тя обявява оттеглянето си от актьорската професия и става все по-активна политически. Нейната открита защита на правата на животните постепенно прераства в подстрекателски изказвания срещу етнически малцинства и открита подкрепа за крайнодясния френски Национален фронт, което води до поредица от осъдителни присъди за расова омраза.

100 жени и мъже в леглото, 4 съпрузи, 4 опита за самоубийство, рак и дете, което захвърля: Драмата на Брижит Бардо

Родена през 1934 г. в Париж, Бардо израства в заможно, традиционно католическо семейство, но показва такъв талант като танцьорка, че ѝ е позволено да учи балет и тя е приета в престижната Парижка консерватория. Паралелно с това работи като модел и през 1950 г., едва 15-годишна, се появява на корицата на списание Elle. Благодарение на моделската си кариера получава предложения за филмови роли; на едно прослушване се запознава с Вадим, за когото се омъжва през 1952 г., след като навършва 18. Първоначално Бардо получава малки роли с нарастваща значимост; през 1955 г. играе любовния интерес на Дърк Богард във филма Doctor at Sea, голям хит във Великобритания.

Именно „И Бог създаде жената“, в който Бардо играе необуздана тийнейджърка в Сен Тропе, затвърждава образа ѝ и я превръща в международна икона. Филмът е огромен успех във Франция и по света и изстрелва Бардо сред водещите френски екранни звезди.

Освен сред публиката, Бардо бързо се превръща и във вдъхновение за интелектуалци и артисти – включително младите Джон Ленън и Пол Маккартни, които настоявали тогавашните им приятелки да боядисат косите си в русо, по неин образец. През 1958 г. колумнистът Раймон Картие публикува обширна статия за „случая Бардо“ в Paris-Match, а през 1959 г. Симон дьо Бовоар издава прочутото си есе „Бриджит Бардо и синдромът Лолита“, представяйки актрисата като най-освободената жена във Франция. През 1969 г. Бардо е избрана за първия реален модел на Мариан – символа на Френската република.

В началото на 60-те години Бардо участва в поредица от високопрофилни френски филми, сред които номинираната за „Оскар“ драма Истината на Анри-Жорж Клузо, Много частен живот на Луи Мал (с Марчело Мастрояни) и Презрението на Жан-Люк Годар. През втората половина на десетилетието тя приема и редица холивудски предложения, включително Viva Maria!, костюмна комедия с Жан Моро, и уестърна Shalako с Шон Конъри.

Бардо развива и паралелна музикална кариера, включително записва оригиналната версия на песента на Серж Генсбур „Je t’aime… moi non plus“, написана за нея по време на извънбрачната им връзка. (Опасенията от скандал, след като тогавашният ѝ съпруг Гюнтер Закс разбира, карат Бардо да помоли Генсбур да не я издава; той по-късно я презаписва с Джейн Бъркин и песента постига огромен търговски успех.)

С времето обаче Бардо намира натиска на славата за все по-непоносим. През 1996 г. тя казва пред Guardian: „Безумието около мен винаги ми се е струвало нереално. Никога не бях истински подготвена за живота на звезда.“ През 1973 г., едва на 39 години, тя се оттегля от актьорството след историческия романс Поучителната и радостна история на Колино. Основният ѝ фокус става защитата на животните – през 1977 г. се включва в протести срещу лова на тюлени, а през 1986 г. основава фондация „Бриджит Бардо“.

По-късно Бардо изпраща протестни писма до световни лидери по теми като избиването на кучета в Румъния, ловът на делфини на Фарьорските острови и клането на котки в Австралия. Тя често изразява и крайни позиции срещу религиозното клане на животни. В книгата си от 2003 г. Вик в тишината тя защитава десни политически възгледи и напада гей мъже и лесбийки, учители и т.нар. „ислямизация на френското общество“, което води до присъда за подстрекаване към расова омраза.

Бардо има дълга история на подкрепа за Националния фронт (днес Национален сбор), като заявява пред Guardian: „По въпроса за ужасяващия ръст на имиграцията напълно споделям възгледите на Жан-Мари Льо Пен.“ През 2006 г. в писмо до тогавашния вътрешен министър Никола Саркози тя пише, че мюсюлманското население на Франция „унищожава страната ни, налагайки своите практики“.

Бардо е била омъжена четири пъти: за Вадим (1952–1957), за Жак Шарие (1959–1962), от когото има син Никола, роден през 1960 г., за Закс (1966–1969) и за бившия съветник на Льо Пен Бернар д’Ормал, за когото се омъжва през 1992 г. Тя има и редица шумни връзки, сред които с Жан-Луи Трентинян и Серж Генсбур.

Наталия Каменова