Какво е „сиблинг” и защо родителите решават добри ли ще бъдат отношенията на децата им?

„Сиблинг” е обобщаващата дума за братя и сестри, от която имаме нужда, за да обозначим другите деца в семейството. Как се правят добри отношения между тях? На това е посветен нашият днешен психологически лайфхак. И не е случайно, че го пускаме в навачерието на Деня на майката 8 март.

При заложено неравенство в детството, при сравнения и други недотам умни намеси от родителите, те създават конкуренция и ревност към любимците си.  Останалите деца в семейството – 1,2 и повече, трудно го прежияват. И това става залог за проблеми през целия им живот като възрастни, дори при демонстрации на фалшива близост.

Какъв лайфхак дават психолозите? Дружбата не е задължителна, но е полезна. На принципа от народната ни поговорка: „Брат брата не храни, но тежко му, който го няма”.

Приятелството между сиблингите – сестри, братя, братя и сестри, е идеален вариант, но родителите трябва да приемат, че няма как годините да минат без ревност, караници, отстояване на своето между децата. 

Това е нормално, защото възпитава умения и развива психологическата зрялост. Защо?

Общуването със сиблингите е репетиция за отношенията в обществото, така че най-добре е родителите да не се месят, освен ако не се стигне до нещо екстремно. Дори понякога да им е мъчно, трябва да разберат:

каляването на характера е лична работа

То е учене на договаряне, компромис, отстояване и т.н. Особено при малки възрастови разлики между децата в семейството. При средна също трябва работа. При големите възрастови разлики е по-скоро естествено. Но понякога е травма за по-големия или най-големия, защото сякаш е започнал нов живот, след като 10 г. или 20 г. е бил сам в семейството и цялата любов и внимание е била за него. Много често няма видим негативизъм към по-малкия, но всъщност дълбоко в сърцето има студенина.

Изследванията показват, че при разлика 9-10 и повече години е много по-трудно запазване на близки отношения, даже понякога няма и виждане след смъртта на родителите.

Единствените деца израстват с мисленето за център на вселената, което постепенно разбират, че е илюзия, но е болезнено, ако не се е получило естествено, а се отнема от сиблинг.

Адаптацията им в детски колектив е по-сложна, отколкото на хора, израснали в семейства с повече от 1 дете.

Всичко започва от сравнението – когато започнат да го правят родителите, отпуват завист, конкуренция и ревност, които са форми на злоба и могат да се превърнат в комплекси. Всякакви реплики от типа виж брат ти / сестра ти какво прави, как се оправя, а ти”....са глупави. Да се похвали едното дете пред другото може, да се правят противопоставяния и генерални изводи на тяхна база е много погрешно.

Най-погрешно е жалването от едното дете на другото!

Така не се прави, даже е опасно, защото нарушеният баланс води до създаването на ролята на Третия родител, която е неестествено, несправедливо и създава психологически проблеми на детето, на което се жалвате.

Подобни случаи, ситуации се помнят, задържат се с години в съзнанието и в сърцето и прерастват в конфликти между децата. Такива натоварености остават за цял живот и се отразяват и на другите близки отношения на тези деца, когато пораснат.

По същия начин е грешка да се жалвате на родител от съпруг/а, приятел/ка и т.н., защото отношенията са си ваши, а правилната родителска позиция е неутралитет.

За да му е по-лесно на първото дете, добре е да има второ.

За да се развива нормално психологически, а оттам и здравословно всяко дете, много важно е, особено, ако е само, да попадне възможно най-рано в детски колектив, чрез който да получи социализация.

Психолозите са изчислили на базата на големи междунардно изследвания, че 66 дни образуват истински навик/привичка, свикване с правилата и хората в този колектив и създаването на собствен начин на мислене и на поведение.

Ако децата го пропуснат, очертават се трудни отношения после в собствените им семейства между раслите сами и раслите в семейства с 2 и повече деца

Всички отношения, включително любовта, са труд. Трябва да се влагаме, да правим усилия, да организираме, да делим, за което трябва мотивация. И така – цял живот.

Защото хората, които познаваме от деца, имат особена връзка с нас – „старата любов ръжда не хваща”, въпреки финансовите и другите неравенства, които се появяват с времето.

Ако трябва да избираме сиблингите за приятели, понякога не бихме го направили, но това не бива да бъде пречка да ги обичаме. Не бива да забравяме, че за нас това са родни хора, правилно е да полагаме усилия да поддържаме отношения с тях – от семеен чат до периодични срещи, дори те да не бъдат партито на годината и най-забавния обед или вечер в месеца.

Проблемът с финансовото неравенство и дали въобще ще го има като проблем в близките отношения, е въпрос на вече създаденото съгласие/приемане/ разбиране/обич, които са заложени между сиблингите от детството, т.е. от родителите. Най-добре е да бъде създадено чувството, че е нормално и не може да бъде разделител това, че единият е по-богат, другият е по-известен, а третият е по-щастлив в любовта.

Родителският модел най - често се копира от децата. Например: ако майката си е помагала с нейните сестри/братя, и сиблингите ще делят – по-богат с по-беден. Ако тя е възпитана така, че се е оправяла сама – и те ще го правят ии поне ще се опитват. НЯМА НИЩО ЗАДЪЛЖИТЕЛНО, ВКЛЮЧИТЕЛНО ПОМОЩТА МЕЖДУ СИБЛИНГИ, ТОВА НЕ Е НЕЩО ЕСТЕСТВЕНО, А Е ИЗБОР и претенциите кой какво на кого е дал и какво е можел, но не е дал само разрушават отношенията.

Изобщо, заложената в детството ябълка на раздора изяжда възрастните отношения

„Полюбовното” решаване на проблема с помощта е най-добро!

Когато се иска помощ, това трябва да бъде и от двете страни със съзнанието, че тя НЕ се полага, а е въпрос на избор.

Много често между сиблингите, освен за пари и имоти, възникват и спорове по друга тема, а именно кой дължи повече грижи за родителите. По традиция ПО-МЛАДИТЕ СЕ ГРИЖАТ ЗА ТЯХ.

Но няма правло!

Нещата сега зависят от много неща – кой живее по-близо, кой има по-големи  възможности, кой има познати лекари и т.н. – зависи за какво конкретно е необходима грижата и за кого е по-удобно да я осъществи.

Най-важно според психолозите е да има общо усещане и обсъждане, за да има семейна хармония, независимо че реално един от сиблингите винаги полага повече усилия от другите.

НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СЕ ИЗГОВАРЯТ, НЕ ДА СЕ МЪЛЧИ И ДА СЕ ОЧАКВА, ЗАЩОТО ПОДОБНИ ОЧАКВАНИЯ ВОДЯТ ДО КОНФЛИКТИ, ПОНЕЖЕ НЯМА МАТЕМАТИЧЕСКА ФОРМУЛА КОЙ КАКВО ТРЯБВА И КОЙ КАКВО НЕ ТРЯБВА ДА ПОЕМА КАТО АНГАЖИМЕНТ.  КОЕТО ВАЖИ С НАЙ-ГОЛЯМА СИЛА И ЗА РЕШЕНИЯТА ПО НАСЛЕДСТВА И Т.Н.

Така психолозите извеждат и основните закони за правилните отношения между братя, сестри и братя и сестри:

В семейството няма място за егоизъм, трябва да има хармония

Колкото повече таим обида, толкова по-нещастен е нашият собствен живот

Уважаваме мнението на другия, дори да не сме съгласни

Родителите обичат по различен начин, но е добре това да бъде, без да го проявяват, защото сме живи хора. Тук важи правилото на триъгълника – третият винаги е излишен, а трябва да се предотврати създаване на подобно чувство или предчувствие, у което и да било дете.

Да се хвали единият е добре, но без да бъде сравняван с другия.

Важно е да се хвали всяко дете повече, отколкото да се критикува.

За всички нас важи правилото, което е златно за семейните отношения:

Да се съгласим, че не сме съгласни / To agree to disagree!

И най-накрая един също така твърде важен съвет:

Да мислим за сиблингите като за лели и чичовци на нашите деца! На тези наши деца именно даваме иповече близки за тях хора, повече хора, на които могат да разчитат, а и повече подкрепа и от техните деца.

Михаил Първанов