Вечната контра: "Мократа" Катя Паскалева на 80!

Катя Паскалева щеше да бъде на 80 днес, а ето каква беше отблизо:

„Вечно вторият“ е ужасяваща титла и в спорта, и в изкуството. Примерите са страшно много. Често вторите, ако бяха попаднали в различно време и ситуация, със сигурност биха били първи. Ала всички сме подвластни на съдбата. А в нея няма „ако“...

Да вземем Катя Паскалева. Родена 7 години след Невена Коканова, тя я следва по петите. Но никога не я догонва. Едната е „народна артистка“, другата стига до „заслужила“. Ужасно е, че също като Невена, и Катя е настанена, или по-скоро заточена, в Сатиричния театър, където най-малко й е мястото. Защото също като Коканова никога не е била нито комедиантка, нито халтураджийка.

Двете страшно много си приличат по творческа съдба, защото когато в средата на 80-те режисьорите „забравят“ за Невена, „забравят“ и за Катя. Престават да им дават достойни роли. Не броим Коканова в блудкавия сапунен сериал „Дом за нашите деца“, нито Паскалева в тв театъра „Мадам Сан Жен“. Това са бледи сенки на фона на миналата слава...  

Личните ми впечатления от нея, покрай дружбата с нашите, бяха ,че Паскалева сякаш си беше забранила да бъде красива. Забранила си беше всякакво преследване на моди, женственост, имидж.

Искаше да бъде антизвезда

Не само финалът на двете големи актриси е сходен. Това важи и за старта им в киното. Също като Коканова с „Тютюн“, и Паскалева има филми преди „Козият рог“, който мнозина смятат за неин дебют. Пък той е пети за нея. Също като Невена в „Тютюн“, и Катя не е предвидена в първоначалните планове за ролята на живота си.

Но я вземат. И вероятно една от причините е нейната стряскаща, но подкупваща натуралност и липса на задръжки, които я правят първата българска актриса, показала голото си тяло пред камерите. За 1970 - 1971 г., когато се снима „Козият рог“ и наколо е клусически соц преди идването на Людмила Живкова и омекването на режима след това от 1973 г. нататък, това е нещо повече от смелост. То си е истинска революция!

Апропо, за Паскалева и за всички звезди на „Козият рог“ този велики епос, признат за най-добрия в българското кино, се оказва истинско проклятие. Бедността и алкохолът са онова, което убива „бащата“ на Катя от „Козият рог“ – артиста Антон Горчев. Двамата със съпругата му Соня Маркова са сред най-близките приятели на Паскалева в живота. Алкохолът отнема живота и на филмовия любовник на Катя – Милен Пенев, който в разцвета на  силите си е намерен издъхнал на пейка като някакъв клошар. Алкохолът съсипва и живота на уникалната Катя Паскалева.

Години по-късно Паскалева ще заснеме фотосесия в същата поза, в която е намерен Милен Пенев, облечена в дрипи, но за реклама на последната си постановка. Само дето излизането на снимките в БТА се приема не като художествена измислица, а като фотофакт. Никой не се съмнява, че кинобогинята от 70-те години е стигнала до самото дъно. Даже й се налага да обяснява, че това е игра, че е наужким.

Помня втората кинокралица на България точно от времето, когато с нейната дружка Соня Маркова се дублираха в постановката „Голямото чистене“ преди 40 години.

Понеже Маркова беше партиен секретар, помагаше колкото може на Катя да не загуби работата си

в престижния театър заради пиенето. Идваше често подпийнала или пияна на работа в тогавашния унграски културен интитут, днес банка на жълтите павета. На Коцев не го простиха, на нея й се размина.

Пък и защото Паскалева минаваше за нещо като дисидент – също като героините си беше все контра на общоприетото, „цепеше се от колектива“. Който, от друга страна, всяка вечер пълнеше ведомственото барче на театъра, където актьорите дружно се наливаха като казаци.

Тя не беше твърде комуникативна,

беше някак прикрита, ярък интроверт – така съм я запомнил с чистото си детско и по-късно тийнейджърско съзнание от онова време. Нямаше как, пък и не желаеше да спотайва своето дълбоко огорчение от несправедливата съдба на истински отдадените на изкуството хора в нашата бедна (особено духом) страна. И тогава, и сега хората, които правят изкуство, а не халтура, са обречени на бедност и унижения.

Паскалева приличаше на много истински интелектуалки от онази епоха. Но нямаше дори елементарната хитрост, пресметливост и йезуитщина да се опита да влезе в системата и да си осигури комфорта, на който много „аркашки“ (с тази дума в артистичните среди наричаха истински отдадените на изкуството бохемски фигури) се радваха зад фасадата на мнимо или явно дисидентство.

Въпреки това изигра блестящо пресметливата еснафка – отчаяна съпруга в гениалния филм на европейския и малко ценен у нас режисьор Еди Захариев „Вилна зона“. Най-великата й роля. Много по-силна и много по-сложна от тази в „Козият рог“. Героинята й там е всичко онова, което живата Катя не беше. Стига дори само фактът, че без грам грим толкова убедително пресъздава лелка, докато самата тя е на 30. Невероятно.

Паскалева си беше забранила да бъде красива

И в киното, където вина за това имат режисьорите, но и в истинския си живот, където отговорността си беше само нейна. Забранила си беше сякаш всякакво преследване на моди, женственост, имидж. Сигурно е искала да бъде антизвезда. Да се представя за лошото момиче, за да не личи колко е добра по душа.

Целият й артистично - небрежен имидж е част от една много по-голяма легенда  – за артистичния Пловдив от златните времена на соца. По онова време няколко местни бохеми решават да превърнат Стария град и особено неговите кръчми в нещо като малка република на духа, където царят свободните мисли и разговори и още по-свободната любов.

Визират нещо като Париж от началото на миналия век, където бохеми и артисти от цял свят се събират да споделят чашка и изкуство. Чак до средата на 80-те години българският шоубизнес ходеше в Пловдив като на поклонение. Любимото място за отсядане беше превърнатата в почивна база на писателите Къща на Ламартин – феноменална сграда, приютявала през 18-и век световноизвестния френски поет.

Къщата беше с прелестна градина с лимонови дръвчета, идеална за купони и видяла много повече, отколкото може да се разкаже. Леглата скърцаха – все пак бяха на векове, но усещането човек да се разхожда из обстановка като декор от филм беше наистина уникално. После Пловдив стана отново еснафски, загуби онзи дух на свобода и независимост, сви се в черупката си и овехтя...

В зората на артистичната република Катя става Жана д’Арк – огнената дама на този забравен днес прекрасен Стар Пловдив. Още като студентка във ВИТИЗ тя е част от тази бохема, а по-късно става половинка на художника Георги Божилов – Слона, лидер на местното свободно общество, който се развежда заради любовта си към нея. По-късно Паскалева се омъжва за Слона, понеже свободната държава на духа все пак е в рамките на социалистическата държава, която не поощрява съжителствата без брак.

Когато се разделят, известната актриса бяга в София при колега – сценариста и режисьор Иван Росенов, за когото по-късно се омъжва. Но не слага край на връзката си със Слона. Остават си приятели. Даже се случва да събират тримата – Катя и двамата съпрузи, и да се веселят заедно. Въпреки че разликата между двамата мъже е голяма, и то не само в артистичните им професии. Слона е 10 години по-възрастен от Паскалева. Вторият й съпруг пък е 6 лета по-млад от нея. И си отива точно 6 години, след като я погребва.

Моят най-ярък спомен от Паскалева е свързан с появяването ми на сцена като дете в група деца на актьори. В моя етюд носех валдхорна и призовавах всички да отидем на ресторант... Тогава се чудех защо тази Катя Паскалева се държи толкова дръпнато, защо ми изглежда сърдита и мокра. Все едно я беше валял дъжд. А не беше. Въпрос на усещане...

Помня и нейната напевно-истеризираща интонация, с която говореше и на сцената, и в живота, и нейните дрехи, които сякаш казваха „изобщо не ми пука как изглеждам“.

Дори тогава, дори като „заслужила артистка“, тя не живееше добре – беднуваше

Пък по времето на прехода – още повече. Ала беше от породата на бедните, но достойни хора – никога не си е мълчала. Освен в самия край на живота си, когато ракът буквално я бе хванал за гърлото и й бе отнел възможността да говори.

Казват, че тогава пък не спирала да пише. Даже извадиха бележките й, в които иронизира налегналата я в болницата в последните й дни графомания. Пишела много, макар и на малки листчета. Последните й думи са останали, записани на хартия. Думите са: „Мокро, дъжд“.

Борис Ангелов, 2015 г., текстът е публикуван първо в сп. EVA