Защо Дюлгеров ни причинява Записки по едно предателство?

Една добра история още не гарантира хубав филм, а пенсионната възраст не е измислена случайно. Тя позволява на много хора просто да спрат. Филмът Записки по едно предателство е идеален пример и за двете.

Историята е не толкова експлоатирана исторически - предателството към Бенковски на някой си дядо Вълю. Захарий Стоянов не е просто свидетел, а и заради инцидента изгубва истинските си записки по Априлското въстание. Та години по-късно ги възстановява по спомени. Идеята за летописа е на самия Бенковски, човек с ярко съзнание за историчност. А Захарий, бъдещ шеф на парламента, просто записва. 

"Дотук добре", както си казал падащият от 100-тния етаж, когато стигнал до 50-ия.

Историята на самия проект на режисьора Георги Дюлгеров е от 1975 г., когато филмът му е спрян за първи път 2 седмици преди старта на снимките. Според негово интервю в Литвестник, това станало, защото по същото време се снимал легендарният тв сериал по Записките.

Обаче, гледайки продукцията му от 2023 г., изръчена за 150 г. от Априлската епопея, разбираме, че спирането е било, защото тогавашният художествен съвет правилно е заключил - човекът просто не може да развие темата. И сравнението между неговия продукт и 50-годишния сериал, който и в момента върви по БНТ всеки следобед, никак не е в негова полза.

Първо, продукцията му най-много прилича на телевизионен театър. Не на игрален филм. Дори не и на телевизионен. Даже по-зле, защото дори в тв театъра има драматургия и има разработка на образите - не са плоски от началото до края като в Записки по едно предателство.

Второ, хубава поне по цвят, даже с нормален звук - изключение в родното кинопроизводство, новелКата няма нищо общо със съвременен филм, особено по ритъм. А липсата на ритъм ражда скука. Старомодното снимане е допълнителен проблем в тази връзка.

Трето, сценарият и особено диалогът е изключително слаб с една хилава кръгова композиция, без завладяващо начало и с напълно провален и безсилен финал. Дори само в своята езикова рамка - ненужното диалектичене, ако позволите словотворчеството, което - от една страна - комбинира речта на различни краища на България в думите на един герой, а от друга, е примесено с ясен модерен български език на места, създава усещането за недоумение и досада, преливащо в отчаяние. Пълна липса на езикова култура и за старо, и за ново време. 

От типа: "НЕУДОБНО Е ДА СЕ ГЛЕДА, НЕУДОБНО Е ДА СЕ СЛУША", както се шегуваше един председател на парламента с доста класи над актуалната от Берковица. Филмът, ако може да се нарече така, се губи и се дави в ненужен поток от думи.

Четвърто, актьорската игра, начело със сериалния Пламен Димов, е на нивото на Многострадална Геновева, описана от Вазов от същата онази епоха. Но за професионална и съвременна няма как да мине. Даже закачката с кафето, което актьорът бил пропил покрай снимките, е абсолютно кичозна, неуместна и не прави услуга на филма, а и на образа. Хеле, като имаме пред очите си Радко Дишлиев от тв сериала - не, че е перфектен, но е несравнимо по-убедителен. Ивайло Христов като Предателя е какъвто го познаваме повече от 40 години. Само че, принуден и той да комбинира диалекти, които хич не му стоят, изглежда като човек, който се чуди какво прави във филма. Още един показател за липсваща или недостигаща режисура. Ако човек преведе английското название на тази професия, ще разбере какво тя означава - да води, да показва посока. Е, направеното от Дюлгеров посока просто няма. Има някакви насипни реплики като нелепа украса на недобре, даже твърде скучно и безпомощно разказана история.

Пето, оправдаването с бюджета от 450 000 лв. - не толкова лоша сума за 2022/2023 г., но все пак неголяма, не минава. Режисьорът разказва, че 6 пъти кандидатствал за финансиране. Ами 5 от тях правилно са спирали проекта. И това го пишем ние, които разкрихме сериозни корупционни схеми в Националния филмов център, т.е. не можем да бъдем обвинени в любов към комисиите на НФЦ. 

Шесто, зрителския провал на продукцията по кината, ясно измерим в числа, някой псевдо-интелектуалец би оправдал с редовното: "филмът е кинаджийски". Но в този случай не минава. И това не е. 

Седмо, когато става въпрос за Априлското въстание, за героите на България, за щекотливата тема с предателството, която преминава като тънка нишка през историята ни и се отразява злощастно на националното ни самочувствие, повечето хора биха подходили много по-смирено, много по-сериозно и много по-професионално.

"Нищо лично - просто бизнес", както биха казали американците, е краткото определение на този авторски коментар с лична позиция.

Даже няма да стигаме до призива на Вазов към героя му ("Бедни, бедни...") къде да бил останал...

Мяра според мяра!

Борис Ангелов